Страх ме е от провал. Ами ако ме скъсат на изпита утре?
Страх ме е от инфекции. Дали чиниите в този ресторант са измити добре?
Страх ме е от загуба. Ами ако с майка ми се случи нещо лошо?
Бременна съм. Ами ако детето ми се роди увредено?
Три дни вали дъжд. Ами ако язовирната стена над града се скъса?
Светофарът не работи. Животът на всички на това кръстовище е в опасност.
Закъснявам за работа. Като нищо ще ме уволнят!
Качих пет килограма. Предстои ми инфаркт, неизбежно е.
Всеки се тревожи
Тревожност. Диагнозата на половината човечество в момента. Просто защото при другата половина в момента е нощ и спи. Тревожим се и за „роден“, и за „нероден Петко“. Независимо дали имаме реални причини за тревога или не, усещанията ни са си съвсем реални. Ускоряваме пулс, свива ни стомахът, ръцете ни се изпотяват, гърлото ни пресъхва, посягаме към приспивателните.
Добре ли е да се тревожим или не? Трябва ли непременно да се отървем от тревогата? В края на краищата, ако спре да ни пука за каквото и да било и да ни е страх от каквото и да било, няма да сме хора, нали? Може ли детето ти да е болно и ти да не се тревожиш?
Да се тревожим „правилно“
Трудно е да уцелим мярката. Защото моите тревоги са си „най“ и вие отстрани не можете да ми кажете кога да спра да се тревожа. Виж, вашите са си направо смешни. На ваше място никога не бих се тревожил за тях.
Има един универсален лек срещу тревожността (Не срещу тревогите! Те са независими от нас.), какъвто и да е нейният източник. Колкото и да е парадоксално, повечето хора не го ползват, въпреки че се е доказал във времето и действа безотказно. Помага ни да се тревожим „правилно“ и „добре“, да излизаме „сухи от водата“, т.е. неувредени от състоянието на тревога. Този път в „Какво да кажем за…“ търсим именно него. Какво да кажем за… правилното тревожене?