„По-блажено е човек да дава, отколкото да взема“ – така пише в Евангелието. С други думи, човек е по-щастлив, когато дава, а не когато взема. Така ли? Защо тогава всички се стремим предимно да вземаме? Цялата ни култура е ориентирана към вземане и консумиране. Раждаме се с ръце протегнати да вземат.
Благотворителността – белег за цивилизация
В същото време се гордеем, че един от основните белези на съвременната цивилизация е хуманното отношение към бедните и онеправданите. Никога в историята не е имало толкова привилегии за инвалиди, социално слаби и болни хора. Благотворителността е част от общата картина на живота, всеки уважаващ себе си заможен човек се чувства длъжен да дарява за различни каузи.
И все пак, в нашето си българско съзнание е залегнало едно дълбоко недоверие и подозрение – Защо дарява някой? Къде отиват събраните от кампании пари? Причината е, че сме били свидетели на прекалено много злоупотреби, на безсъвестно, дори безчовечно отношение към страданията на хората и трупането на пари на техен гръб. Пълно е с информация – къде истинска, къде фалшива – за богати хора, даряващи със задни мисли и намерения. И това ни разочарова, отблъсква, задушава още в зародиш едва покълналото ни желание да бъдем щедри.
Благотворителност и съмнения
Дали пък не ползваме тази мрачна страна на благотворителността, за да извиняваме егоизма си? Просто сме стиснати, предпочитаме да задържим всичко за себе си, но тъй като изглежда грозно да го кажем направо, се крием зад загриженост за честността на кампанията и зад съмнения, че средствата ще достигнат своя адресат. Или просто изтъкваме собствената си бедност, която ни “освобождава” от задължението да бъдем щедри.
Къде е истината? Някъде по средата? Или и в двата края? Как да постъпваме и с какви аргументи? Как да прекършваме врата на собствения си егоизъм и алчност? Изобщо, какво означава библейската заповед “обичай ближния както себе си”?