Какво да кажем за… бялата лъжа?

“Това твоето внуче ли е? Ах, какъв бонбон!”
“Извинявам се за закъснението, попаднах в задръстване.” 
“Изобщо няма да боли.”
“Тази година сме на почивка в Дубай.”

Кое е общото между всички тези фрази? Че са лъжа. В почти сто процента от случаите. Дори да се е случвало да ги изричаме искрено, много по-често е било неискрено. А неискреността си е лъжа, откъдето и да я погледнем. Понякога лъжем, за да не причиним болка на другия; друг път, за да си спестим неприятни обяснения; друг път, за да се изтъкнем невинно и да накараме да ни забележат; друг път, просто защото това е част от нормалния речник на възпитания човек; а друг път, просто защото не се замисляме. 

„ Бяла“ и „черна“ лъжа

Наричаме една огромна част от лъжите, които изричаме, “бели”. Бяла лъжа е, когато лекарят скрие част от истината за здравословното състояние на пациента си, за да не увеличи стреса му. Бяла лъжа е, когато прикрием гаф на колегата, за да не получи наказание. Бяла лъжа е, когато спестяваме някои обяснения пред децата си, “защото са още малки”. Бяла лъжа е, когато кажем на приятелка, че изобщо не се е променила, а всъщност ни се вижда повехнала и напълняла. Бяла лъжа е да “намалим” цената на покупката, за да предотвратим излишни разправии вкъщи. Примерите са безброй.

Къде свършва бялата лъжа

Големият въпрос е къде е границата. Водени от християнския си морал, инстинктивно казваме: “Няма бяла лъжа, всичко е лъжа”. В същото време, водени от християнското си милосърдие, премълчаваме истина, която би наранила. След това, веднъж премълчали нещо, създаваме прецедент, въз основа на който премълчаваме и други неща, поради други причини. И се оплитаме в обяснения и контра-обяснения. Дори започваме да спорим и да се обвиняваме един друг в лъжа, докато самите ние лъжем. Личната граница между “разрешената” и “неразрешената” лъжа минава на различно място. Това ни обърква и тревожи.

Търсенето на истината за лъжата продължава. Какво да кажем за… бялата лъжа?