Обикновено в анкети на въпроса: „Коя човешка черта ненавиждате най-много?“ един от отговорите в топ 10 е „лицемерието“. Лицемерието е единодушно сочено като нещо отвратително, отблъскващо, съсипващо добрите взаимоотношения. Едва ли ще срещнете човек, който открито да заяви, че одобрява и подкрепя лицемерното поведение.
Може би, защото се страхуваме.
Страх ни е, че лицемерните хора ни мамят, че крият истината от нас и така ни поставят в рисково положение. Почти всеки, без да се замисля, казва: „Предпочитам да ми кажат нещата направо, колкото и да са неприятни, отколкото лицемерно да ми замазват очите“.
Така ли е наистина?
Защо тогава дори най-добронамерена критика, изказана с най-искрени намерения, е повод за скъсване на връзки и приятелства? Защо веднага в съзнанието ни изплуват лица на наши познати, на които почти никога не смеем да кажем истината в очите? Въпреки че същите тези хора, попълвайки анкетите, също са сложили лицемерието в личния си топ 10 на най-омразни човешки черти? Не подхранваме ли съзнателно неговото съществуване, просто за да не чуваме неприятни неща?
И изобщо, къде минава границата между лицемерието и доброто възпитание? Когато приятелка ви попита: „Как намираш новата ми рокля?“, а вие категорично я намирате за ужасна, как да постъпите? Да бъдете откровени и честни („Честно казано, не ти стои добре.“) или лицемерни („Супер е!“)? Да нараните чувствата ѝ или да насилите съвестта си да изрече лъжа?
Как да бъдем „честни позитивисти“?
Защото позитивното мислене е до голяма степен лицемерие. Понякога дори пред самите себе си. Може би, вие сте привърженици на философията „Сто пъти повторена лъжа накрая става истина“? Кажи си сто пъти, че се чувстваш добре (въпреки че се чувстваш адски зле) и наистина ще се почувстваш добре. Не гледай лошото в живота (въпреки че то ти вади очите) и накрая наистина ще спреш да го виждаш. А спреш ли да го виждаш, то все едно не съществува.
С две думи… малко лицемерие… дали не е полезно?