Докато гнездото още не е празно…
Раждането на дете преобръща живота на родителите с главата надолу. До вчера те са били заети само със себе си – със своята програма, кариера, развлечения, проблеми – а сега изведнъж програмата на бебето измества всичко. Денонощието започва да се върти около новото човече. После то расте, прохожда, тръгва на училище, завършва училище, но програмата не се променя. Винаги неговите нужди, желания, проблеми, страхове, радости и развлечения стоят на първо място. И така – двайсет години.
През тези години има моменти, когато родителите тайничко въздишат и си казват: „Ех, ще порасне, ще си поеме живота и тогава ще си отдъхнем“. Спомнят си с тъга безгрижното ежедневие, което са имали, когато са били само двамата, и си повтарят, че е само въпрос на време да се върнат отново към него.
… и когато гнездото е вече празно.
Е, този момент идва, детето (или децата) най-сетне са се „изучили“, „взели са си хляба в ръцете“, създали са свои семейства и… родителите изведнъж установяват, че новото положение не им харесва. Изгубили са навика да мислят за себе си, да се наслаждават на себе си, да планират нещо за себе си без децата. Често влизат във вече идеално подредените им стаи, бършат прах, разглеждат снимки и кроят планове как да ги върнат у дома поне за малко.
И започват да търсят всякакви „хитри начини“ да останат свързани с децата си „както някога“. Обаждат им се по няколко пъти на ден, разпитват ги с подробности за всяка стъпка от ежедневието им, съветват ги, тревожат се… с две думи, досаждат им. Или съставят стратегии да ги убедят, че ако се върнат у дома, ще живеят по-добре.
Всичко това специалистите наричат „синдром на празното гнездо“. Как да не се превърнем в досадници, от които децата са принудени да крият постоянно разни неща, за да си спестят драматичните сцени? Как да не задушим децата си, а да ги пуснем да летят? Как в същото време да останем свързани с тях? И как – най-вече – да се чувстваме щастливи и доволни от живота си сами, без тях?