Аз не съм комунист и никога няма да бъда.
Аз не съм нихилист и никога няма да бъда.
Аз не съм антихрист и никога няма да бъда.
Аз съм просто човек.
Помните ли тази песен на Кирил Маричков?
В нея той изрежда доста „-исти“, които не е и никога няма да бъде. Противопоставя им своето „аз съм просто човек“. Сякаш разните „-исти“ и „-изми“ са се компрометирали в представите ни („просто човекът“ не е никакъв „-ист“). Звучат ни подозрително, понякога направо неразбираемо. Почти сто процента са чуждици, неестествени за езика ни и ни е срам да признаем, но… някои изобщо не знаем какво означават. Затова ги избягваме, предпочитаме да не ги употребяваме и дори се настройваме враждебно към тези, които боравят свободно с тях.

Може би заради това, а може би и заради съвсем други причини, българите се отнасяме с леко подозрение (в най-добрия случай), дори враждебност към адвентистите. Що за име? Не ни говори нищо, пък и започва с „ад“. 🙂
Ако познаваме адвентисти лично, това е друга работа – за нас „адвентисти“ са чичо Мишо и леля Милка от шестия етаж.
Всъщност, вече над сто години в България живеят адвентисти, буквално във всеки град и в много села – около десет хиляди. В световен мащаб адвентистите са над 20 милиона, най-представената християнска деноминация след католиците. Тоест, имат свои общности в най-много страни по света след католиците. Наричат себе си „малко вероизповедание“, имат уникален принос към протестантската християнска теология и са известни със силната си привързаност към здравословния начин на живот.
В предаването на радио 3:16 „Какво да кажем за…“ … адвентистите… трима пастори-адвентисти отговарят на въпроса кои са, откъде са и защо са; какво печели и какво губи едно общество, ако в него живеят адвентисти. Ще чуете и интервю с д-р Стоян Стоименов – бивш иронизатор на адвентистите и настоящ адвентист.