„Остави го, той е комплексар“ – с тази фраза, изпълнена с презрение, описваме човек, който се държи надуто, придава си важности или е ненужно агресивен и настоятелен. Понякога комплексарите създават големи проблеми на екипите и екипната работа, защото непременно искат да ги забележат и да им отдадат дължимото, и ако това не стане, са готови да стигнат от досаждане (като най-невинно) до отвратителни интриги. Всеки мрази да има работа с комплексари.
Но всъщност, какво са комплексите?
Защо си „избиваме комплексите“, защо не си признаваме, че имаме комплекси и защо не понасяме комплексите на другите? Всъщност, „комплекс“ е понятие от психоанализата, но в ежедневния език ние го свързваме най-вече с комплекса за малоценност. Той обикновено се създава в детството и юношеството в резултат на отношението на околните към детето. Ако с него се държат грубо или го обиждат, малтретират, подиграват, то се затваря в себе си, заживява в свой измислен свят и се привързва към илюзии. В зависимост от темперамента си, впоследствие може да стане депресирано или агресивно, и да се превърне в това, което ние наричаме „комплексар“.
Понякога негативното отношение към детето се дължи на някакъв негов недъг или недостатък. То може да е пълно или да носи очила, или да е с лунички, или да заеква, или да е много дребно, и това да дава повод на околните (понякога не само децата от обкръжението му, но и възрастните) да му внушават, че е непълноценно. Когато стане зрял човек, може напълно да се отърси от представата, че това е недостатък, но усещането за непълноценност да остане.
С две думи, няма човек без комплекси.
Защото всички имаме недостатъци и всички се срамуваме или сме се срамували от тях. Въпросът е да се научим да живеем с тези комплекси, без те да ни смазват психически и да определят цялото ни поведение. И въпросът е да не ставаме причина да появата на комплекси у другите. Особено у децата ни.