Една учителка съвсем официално учи учениците си, че никой не е кацал на Луната, а това е една голяма измама, заснета в Холивуд.
Интелигентни и образовани хора искрено вярват, че земята е плоска и всички сателитни снимки, удостоверяващи нейната сферична форма, са хитро направени монтажи.
Сайт с хиляди последователи редовно публикува „доказателства“, че Западът е скроил чудовищен заговор за унищожаването на българската нация.
Във Фейсбук съвестно ни информират какво точно съдържат зловещите следи, оставени от самолетите в небето, и как „кем-трейлс“ бавно, но неизбежно разболяват от рак всички нас.
Ваксините всъщност не пазят от болести, а са част от световен план за превръщането на децата ни в аутисти.
Защо конспирациите са живи?
Какво прави тези смешни и нелепи абсурдизми толкова жизнеспособни? Защо интелигентните, образовани, информирани, технологични човеци на XХI век охотно вярват в „бабини деветини“, във фантасмагории, в които дори средновековен човек трудно би повярвал? Нима Гугъл и Уикипедия не са на един клик разстояние, за да проверим състава на ваксините и формата на земята?
Всъщност, проблемът не е в интелекта или способността ни да възприемаме и отсяваме информация. Специалистите твърдят, че той е по-скоро емоционален. Обвинявайки масоните, рептилите и илюминатите, ние смъкваме отговорността от себе си – „Да, не постигнах нищо, провалих се, разболях се, разбих си семейството, защото… масоните държат света в ръцете си. Не защото бях мързелив и самонадеян; не защото пушех като комин и ядях боклуци; не защото изневерявах на жена си.“ Мисълта, че друг е виновен, носи облекчение, приспива чувството за вина и дава утеха пред лицето на несправедливостите.
Най-страшната конспирация – „духовната“
Конспирациите пропиват понякога дори духовния ни живот. Веднъж заразени от конспиративно мислене, ние ставаме подозрителни към всичко и всички, очакваме най-лошото, изпитваме едва ли не морална наслада, когато мрачните ни прогнози се сбъднат. И дори да усетим, че това ни вреди, не можем да се отърсим от вече здраво вкоренения навик на всяка новина, на всяко събитие да реагираме с въпроса: „Ами ако не е вярно? Какво всъщност се опитват да ми кажат / да направят? С чисти подбуди ли казва това проповедникът? Църквата не ме ли манипулира?“
Може би, по-важният въпрос е „Как да живеем щастливо и нормално в епохата на конспирациите? Какъв е антидотът за тях?“ Защото в крайна сметка, „конспирацио-любителите“ са едни много, много нещастни хора.