Моята стара Франция

интервю с Ива Сапунджиева


Тя е човек на книгите, които я спасяват и в най-трудния момент. Опитът я учи на изкуството да живееш с радост: да знаеш от кого какво да вземеш, но и нуждата да преосмислиш и дадеш. Не може да се откаже от навика да анализира, което е и нейната сила. Опитала е на вкус болката от загубата. И е оживяла. Има много за казване и разказване.

Изкуството на живота

Когато тенденцията на възпитание е била: Бъди добро момче! И съответно – добро момиче! – ние се стремим да сме изпълнителни и послушни. Да се вместим в изискванията на родителите и училището. Но когато започваме сами да си организираме живота, виждаме, че това не ни прави особено радостни. Изобщо това е цяла наука как да живееш така, че да си уравновесен. Да избягаш от ужаса да станеш един скептик, който само се критикува. Както да не изпаднеш и в другата грешка: яде ми се, спи ми се, ходи ми се насам-натам. Неща, които задоволяват само физиката. Изкуството на живота е да живееш радостта, че си жив и можеш да се наслаждаваш на всеки ден и на любовта, която срещаш, и която изпитваш към себе си и света.

Влиянието на френската култура в семейството на Ива стига до там, че дъщерята Евелина завършва Френска гимназия и се омъжва за французин. Така в семейния портрет се появяват и двете внучки.

Българската баба и френската баба

Открийте разликите!

Бабата си е баба – обича си внучетата. Това е общото.
Френската баба казва: Първо съм аз! Графикът ѝ тече и ако намери прозорец, идват внуците. А българската баба се съобразява с тях и така организира живота си, че да им е много предана. Гледа тях да осигури – било храна, било милувка. Една съсредоточена грижа. Друг стил просто.

Загубата и след нея

Ива е омъжена за инженер. Имат сходни интелектуални търсения и си партнират в този обмен, който ги предизвиква да се обновяват постоянно. Затова тя е от малкото жени – филолози, която правилно ще извади щепсел от контакт. 49 години заедно и никога не скучаят. Затова сега толкова ѝ липсва.

Много голяма травма е – толкова години съвсем близко и изведнъж – го няма. Като къща, на която е отнесен покривът. Стените стоят, коридорите, спалнята си е там, но покрив няма. Трудно се приема. Даже изпадаш в шок. Ходех така… Носех се, не бях на себе си. И ми трябваше доста време, за да сляза на земята. Помогнаха ми книгите, приятелите, хората със сходна съдба. Но преди всичко Божията помощ: това, че можеш да се молиш по всяко време – денем, нощем и когато болката е най-силна. И на тая основа оживях! Разбрах, че нямам право да се предам, без да се боря за себе си.

Малък портрет на Бога

Срещата с Бога ни променя. Бях толкова възторжена. Исках да избухна с възторга си пред всеки човек, с когото говоря. Моят портрет на Бога? Най-много ме впечатлява Неговото безкрайно уважение към всяка личност. И как те тегли към доброто. Просто се влюбваш в Бога.

Първо, Исус разбира всичко. Второ, и най-важното, Той желае доброто на Своите деца, на всички хора. И когато ти показва грешките, го прави деликатно. Стреми се да те издигне, да те промени, да те усъвършенства, така че да се чувстваш добре и да усещаш, че си тежиш на мястото.

Copy link
Powered by Social Snap