Мумията се прибира у дома

„Йосиф се поклони пред баща си, целува го и плака над него. И заповяда на лекарите, които му служеха, да балсамират баща му… Синовете му го отнесоха в ханаанската земя и го погребаха в пещерата, която е в Ханаан, в полето Махпела пред Мамрѐ“ (Битие 50:1,2,13).
Това е краят на историята на едно семейство. Очаква ни историята на един народ.

Как да оцелеят? – истинската тревога на бащите. Но Бог има план: те ще се приютят в Египет. За Яков това е рисково начинание. Господ го успокоява: Не бой се да слезеш там. Аз ще бъда с теб. И все пак не е толкова просто. Земята на обещанието е в друга посока. Нима Бог иска да бъдат изгнаници?

Не! Те идват на служебна командировка, за да се превърнат в „голямо множество“. И става така: отиват 75 души, излиза цял един народ с потенциал да завладее Обетованата земя.

Не можеше ли това да се случи в Ханаан?

 От семейство в народ

Едва ли си даваме сметка за колко сложни процеси става дума. Как да се съхраниш в тази непрекъсната пандемия от чужди култове и ценности? Те нямат нито книги, нито свещеници. Нямат писменост, традиции, държавност или друга голяма идея, която до ги обединява. Нищо, освен устните предания за Бога на Авраам. На първо време се нуждаят от защитена територия, където да бъдат поселени и в същото време да останат отделени. Египет им предлага „изгодни условия“.

Но ще дойде време да се върнат у дома. Обещано е!
И Яков прави това пророчество свое завещание:
Да не ме погребете в Египет.

 Погребете ме в Палестина

Да вярваш, че няма да остарееш и да умреш! – това е романтика (акад. Амосов). Но никой от древните не е бил чак такъв романтик. След 17 години благоденствие, напълно безинтересни за нашата история, започва бурният разказ за подготовката на Яков за смъртта.

Йосиф е добър син. И баща му може да бъде сигурен, че ще получи достойно погребение. Защо стига до там, че да изисква клетва да не го погребват в Египет!

Може би иска да каже ясно: Моето семейство не е египетско!
– Другари, това че сме с вас, не означава, че сме като вас. Има друго място, което е нашият дом. Ние помним и ще се върнем там.

И друго. Яков иска семейството да помни, че те са пришълци тук:
– Египет – най-доброто място за живеене – не е нашият дом. Там, където тече добрият живот лесно можем да забравим своята мисия и корените си.

Яков го предвижда. За идните поколения Египет ще бъде родина. Ще се вкоренят. Ще се умножават. Ще си имат свои домове и гробища. Ще се адаптират към живота и дори към робството. Ако 400 години живееш на една и съща земя, къде ще искаш да ходиш?

Затова! Принципиално и на всяка ценна Яков иска да напусне Египет! Даже като мумия или чучело, все тая. Това е неговото завещание: Мястото не ни е тук!
– Може би тук ви харесва, но това е чужда земя, в която даже не искам да бъда погребан.

Яков иска да бъде онзи външен център, който да ги тегли към корените им!

 Сладко робство или истински покой

Има нещо притегателно в сладкото египетско робство. Египет е символ на успех, плодородие, процъфтяване и устойчиво благоденствие. Това е земя, където не вали дъжд. Разливът на Нил осигурява плодородието. Затова никой не гледа към небето! Така че Египет е антитеза на Обещаната земя. Не ли странно, че точно там Яков живее спокойно.
Но това щастие не го съблазнява.
Яков заклева Йосиф да го погребе в Ханаан. Той желае не само да бъде сред своите мъртви, но и там, където се слива с Бога. Метафоричното ключе на това желание е Обетованата земя. Тази земя присъства в във всяка култура по всяко време – онова прекрасно място, където най-сетне ще бъдем щастливи. Яков е концептуалист, идеолог: вместо земята на безгрижния живот с доволно много хляб той предлага една мечта – земята на покоя, на обещанието и пълноценното общуване с Бога. И потомците няма да имат покой, докато не се върнат там. Обетованата земя става образ на Божието царство. А за нас това е и един вид визуализация на копнежа за вечен живот.

Именно с погребението си Яков озвучава тази идея и ни учи как да я живеем:
Живейте за утре!
Живейте за бъдещето!

Copy link
Powered by Social Snap