Има неща, които сякаш не можем да простим на родителите си. Всеки носи някакви травми от детството, които от време на време го карат да изпитва гняв към тези, които са го създали. „Ако тогава нашите…“ – така започват повечето недоволни горчиви изказвания.
Не мога да им простя, че…
„Ако нашите бяха по-богати, щяха да ме изпратят да уча и сега нямаше да се съсипвам с тази тежка работа.“ И изпитваме някакъв неадресиран гняв към „некадърните“ си родители, които не са ни осигурили подобаващ старт в живота „като всички останали“.
„Ако нашите не бяха се развели, нямаше да изпитвам такъв проклет страх от обвързване и сега щях да имам семейство.“ И стоварваме цялото си неудовлетворение от собствените неуспехи във взаимоотношенията върху родителите си.
„Ако нашите не бяха мислили само за кариерата си, сега щях да имам спомени от семейно огнище, а сега помня само как бях подмятан между баби и детски градини.“ И вместо да се гордеем с успеха на родителите си, ги обвиняваме за него.
Какво всъщност не мога да простя
Всъщност, това не са истински „вини“ на родителите. Защото всеки родител прави това, което може при определените му от живота обстоятелства. И всеки допуска грешки. Нямаме право да виним родителите си, че са допускали грешки. Защото са грешни хора. Също като нас. И ние допускаме грешки като родители. Неизбежно. Може би, не същите като техните, но може и точно същите. Животът е с удивително чувство за хумор и ни „принуждава“ да вършим точно това, от което сме бягали някога. Но може и в стремежа си никога да не повторим техните грешки, да направим други.
Но има две неща, които наистина не бива да правим спрямо децата си, защото са „непростими“. Не непростими в библейски и християнски смисъл на думата, защото Бог прощава всички изповядани грехове, а непростими в смисъл на „непоправими“ – такива, чиито последици е невъзможно да бъдат заличени. Кои са те – чуйте в предаването.