„Който не познава историята си, е осъден да повтори грешките ѝ.“ Тази сентенция е вярна и има много приложения, включително и в семейните отношения. Всяко следващо поколение бърза да отрече предишното с всичките му постижения и грешки, и да „започне на чисто“. За да установи след няколко десетилетия, че почти папагалски е повторило всичко.
От незапомнени времена поколенията не са живели в мир помежду си.
Дори в суровата патриархална епоха, когато йерархията в семейството наподобява тази в армията, има и бунтовни деца, и жестоки родители. Много литературни произведения са се родили, много музика е написана за счупените отношения между родители и деца. Понякога, навлизайки в есента на живота си, много хора установяват (кои с ужас, кои със задоволство), че са станали „копия на бащите и майките си“.
Всъщност, светът е устроен така за добро. Тъй като човешкият живот е прекалено кратък, за да може човек да открие и научи всичко сам, получава една огромна част наготово от поколението преди себе си. И както в материално отношение може да наследи колиба и дългове, или замък и яхта, така и в духовно отношение може да наследи лоши навици и пороци, или мъдрост и радост от живота. Само че, когато съзреем и осъзнаем какво наследство сме получили, ние обикновено сме недоволни. Както наследникът на замък е недоволен, че не са му оставили по-голям замък, така и ние не оценяваме положителния опит на родителите си, а се фокусираме върху негативното наследство.
Ами „старото“ поколение?
Родителите, от своя страна, убедени, че са се раздали максимално и са направили за децата си най-доброто според своите възможности, очакват в своята старост само да „берат плодове“ и да се наслаждават на „лихвите“ от своите „инвестиции“. Отказват да приемат новите идеи и насоки на децата си, и заживяват с огорчението на неоценените и отхвърлените.
А от тази бъркотия от сблъсъци на его-та и разбити мечти има не чак толкова труден изход, стига да се следват няколко простички правила. Кои са те – чуйте в предаването.