Осиновяването на дете, което не е „твое“ е практика, стара колкото света.
И в най-древните цивилизации хората са имали фертилни проблеми, и е имало деца, останали без родители. И тези две групи винаги са намирали начин да се срещнат. Тази среща носи както благословия, така и страхове.
Днес семействата осиновяват деца по две основни причини – когато не могат да имат свое и когато целенасочено искат да дадат шанс на дете с тежка съдба, като го „прибавят“ към своите биологични деца. Но независимо от причината, този процес не е лесен и буди тревога в бъдещите родители. До такава степен, че понякога те дори се отказват от тази стъпка.
А поводи за страхове има. Детето носи неизвестни гени и осиновителите му нямат представа към какви болести е предразположено, какви таланти и евентуални лоши наклонности носи в себе си. Освен това, детето е травмирано поради изоставянето от родната си майка и пребиваването в обществена институция. Дори да е бебе, тази травма съществува, макар и неосъзната. И вече е дала лошото си отражение върху психиката на детето. Ако пък в семейството вече има биологични деца, се прибавят и страховете от новите отношения, които ще се създадат.
И въпреки това, осиновяването продължава да съществува.
Но всичко това не спира онези, които истински са се решили на тази стъпка. И опасенията само ги карат да търсят отговори на въпросите си. На каква възраст е най-добре да се осинови детето? Момче или момиче да изберем? Как да компенсираме травмата от изоставянето му? Как да намалим до минимум риска от нова травма поради преместването? Как да създадем положителна връзка между него и родните ни деца? Трябва ли да му кажем, че е осиновено? Кога? Как да се предпазим от различно отношение към него и останалите ни деца?
Изобщо, въпросите не са малко и са много сериозни. Но питайте което си искате семейство осиновители и ще ви кажат, че щастието от това да виждаш щастието на едно дете без всякакви шансове в живота, не може да се сравни с нищо друго. И въпреки страховете и рисковете си струва.