„Радостта е емоцията на глупаците“ –
казал някакъв си умен човек. В същото време друг умен човек казал, че трябва да умеем да се радваме дори на дребните неща. И се питаме радостта какво е? Емоция, която доказва, че не умеем да мислим? Защото ако се замислим, ще видим, че в живота няма много поводи за радост. Затова сме създали и устойчивата фраза „детинска радост“, която съдържа в себе си едновременно завист към детето, че малки неща могат да го зарадват, и покровителствено пренебрежение за това, че все още не разбира света.
Ако бъдем честни, ще признаем, че светът около нас ни дава малко поводи за радост. Да, случват се радостни събития, но те са като фойерверки в едно по принцип черно небе. Топлят душата ни за твърде кратко. Радваме се като се роди дете, но още от първия ден идват и тревогите, и разочарованията. Радваме се, когато се дипломираме, но веднага след това идва търсенето на работа, лошите началници, неудовлетворението. Радваме се като се влюбим, но влюбването донася със себе си не само радост. Изобщо, всяка паста, която животът ни поднесе, винаги е гарнирана с малко оцет.
И все пак, дълбоко в нас е закодиран стремежът към радост.
Дори Библията съдържа такава заповед – „радвайте се“. Значи не е невъзможно, нито забранено. Големият въпрос е „как?“. Как да се радвам, когато нямам поводи за радост? Как да се радвам, когато ми се случват тъжни неща? Как да се радвам, когато ми се плаче?
Ами… и ние не знаем. Затова дълго умувахме като как се случва това, трябва ли да се случва изобщо, може ли човек да се радва „по заповед“, как се „тренира“ радост и още доста такива въпроси без отговор. Чуйте предаването. Може да ви дойдат някои идеи.