– Задължени ли са децата на родителите си?
– Естествено, що за глупав въпрос?
– За какво?
– Ами за грижите! Децата са това, което са, благодарение на родителите си!
– В какво точно се изразява този дълг?
– …
Децата имат дълг към родителите си?
Диалогът е въображаем, но проблемът е истински. Най-нежната и силна връзка, която човешки същества могат да създадат, често се отравя от грубата намеса на думата “дълг”. Изведнъж това, което ни се е струвало естествено и красиво, се превръща в камък на шията, тягостно задължение. И започваме да задаваме въпроси като “докога”, “колко”, “защо” и така нататък.
Измамени и неудовлетворени се чувстват и двете страни. Родителите – защото са инвестирали време, сили, средства, чувства в децата, а сега не получават “заплатата” си. Децата – защото имат усещането, че са като хванати в капан, от който няма измъкване, вменява им се някаква натрапена вина. И двете страни са прави. И двете страни не са прави.
Родителите са прави да очакват грижа от децата си, така както те самите са се грижили за тях, когато са били малки. Силният се грижи за слабия. С времето силните стават слаби, а слабите силни и тогава местата се разменят.
Децата са прави да не искат да посветят живота си на своите възрастни родители, а на собствените си деца. Прави са да настояват сами да управляват живота си, да бъдат свободни от опека.
Дългът има две страни
Лабиринт без изход? Как е възможно и двата пътя да са с предимство? Очевидно, някой някъде греши. И понеже почти всички се намираме и от двете страни на барикадата, ни е трудно да преценим. Като деца смятаме, че е крайно време възрастните ни родители да престанат да диктуват темпото и стила ни на живот; да спрем да се съобразяваме с техните мнения и вкусове. Като родители смятаме, че е редно да получим от децата си същото отношение, което ние имаме към тях – да бъдат грижовни, внимателни и любящи, готови да жертват за нас.
Е?
Някакви идеи?