Семейна дисциплина наречена „четене на мисли“

Рано или късно във всяка връзка се стига до точката „четене на мисли“. Всеки от двамата „гадае“ какво си мисли другият. Понякога това започва още от самото начало, понякога се появява по-късно. Но всяка двойка е минавала или продължава да минава през стресиращото изпитание наречено

„четене мислите на другия“.

Например:

Тя казва нещо, а той не отговаря, не коментира, само гледа разсеяно встрани. Нейната реакция е почти мигновена мисъл: „Казах нещо не както трябва… обидих го… къде сбърках… сигурно ме мисли за тъпа… как се изложих…“

Той самоуверено започва някакъв елементарен ремонт вкъщи, но резултатът е плачевен. Тя не казва нищо, усмихва се и сменя темата. Той започва да мисли: „Ето, смята ме за некадърник… аз съм нейното голямо разочарование… сигурно ми брои провалите… кога ли ще ме зареже…“

В първия случай той просто не е чул тя какво казва, защото си мисли за свои проблеми, а във втория тя си мисли: „Ох, много е сладък като гледа така виновно!“

Психолозите казват, че

тази мания по „четене на мисли“

се корени чак в детството, когато детето е трябвало да налучква настроенията на родителите си, за да знае кога може да поиска нещо и кога наказанието ще му се размине. Деца, израснали с емоционално нестабилни родители често истински се вманиачават по „писането на сценарии“ в главите си и са способни да правят генерални изводи и дори да вземат съдбоносни решения само въз основа на едно мълчание.

Защо го правим? Най-напред, защото ни е страх от душевна болка – „Ако го попитам защо каза това (защо мълчи), може да ми каже нещо, от което ще ме заболи.“ Друга причина е страхът от разправии. Особено в двойки, където те са често явление, единият, а понякога и двамата партньори предпочитат да си останат с догадките, дори да са мъчителни, отколкото да отворят неволно някоя стара рана и да разразят нов скандал. Разбира се, понякога мълчим и гадаем, защото не искаме да изглеждаме глупави Другият е казал нещо с категоричен тон, но ние не сме разбрали. Страхуваме се, че ако попитаме, ще получим унизителен отговор – „Как може да питаш нещо толкова елементарно!“

Докъде води това? И как да се отървем от него? Чуйте в предаването.