Старост? Ужас и позор!

„Стар човек да почиташ“ – така пише в Библията. В древните времена старите хора са на особена почит. Те са източник на знания и мъдрост, на спомени и родова памет. Във времена, когато хората живеят малко, умират от епидемии, войни и злополуки, доживяването до дълбока старост се счита за особена привилегия и е повод за почит. Това отношение продължава почти до наши дни. Дори нашите баби и дядовци, които са още живи, помнят отношението си към своите собствени баби и дядовци.

Днес старостта е порок

Днес, обаче, не е така. Може би, защото с натрупването на информация, с високото образование, изчезва и нуждата от допитване до старите за мъдрост и знания. Може би, защото времето днес така е „изпреварило“ старите, че техните знания са не просто ненужни, а дори фалшиви. Може би, защото днес доживяването до дълбока старост не е привилегия на малцина, а норма. И днес вече не почитаме старостта, а се борим с нея.

Да, днес е срамно да си стар. Да си стар означава да тежиш на пенсионната система, на децата си и на обществото; да си стар означава да си грозен, да се движиш мудно, да забравяш и да боледуваш често; да си стар означава да си ненужен. Днешните стари хора са почти изцяло невежи по отношение на дигиталния свят и направо безпомощни без помощта на деца и внуци дори за елементарни неща като плащането на сметки и попълването на заявления. Всичко днес е „онлайн“, а старите живеят „офлайн“. Техният живот е минал в епоха, напълно непонятна за техните деца и внуци и техните спомени са неразбираеми; те са изпитвали страхове, които изглеждат смешни и нелепи днес; знаят и умеят неща, които на никого не трябват.

Старост – нерадост

Затова… всички даваме всичко, за да не остареем. Или поне да не ни личи, че стареем. Днешната битка за „вечна младост“ е приела безумни, налудничави измерения. Нищо, че е с предизвестен край. Откакто Адам и Ева ни правят смъртни, старостта и смъртта са неизбежни. Но тъй като ние не искаме да умираме, не искаме и да остаряваме. Защото старостта е предвестник на смъртта. И като опънем бръчките, боядисаме белите коси, глътнем корема и се облечем „модерно“, се залъгваме, че сме „надхитрили“ живота.

Е, какво? Да се предадем и да грохнем? Къде е границата между „красивото и щастливо остаряване“ и „лудостта по младостта?“