Трудно е да напишеш текст за приятел. Защото липсва онази интуитивна жила на първото впечатление, която ти помага да сложиш важния щрих. После „материалът“ те затрупва и искаш да кажеш всичко, ама не е професионално. Все пак ще опитам да се събера…
Петя Накова – малък портрет
Петя е адски умна и талантлива жена, миловидна като младо момиче. Любопитството я издава – все още не е пораснала. Знам, че е инженер, режисьор на документални филми („Ром Кихот“) и писател. Сега научавам, че е мечтала за кариера в криминалистиката и съжалява, че не е станала изкуствовед. Допускам, че не е била само зидаро-мазач. Но греша. Оказва се, че е завършила технология на облеклото и това било „нещо подобно“. Лекарската професия е единствената, към която няма афинитет. Налага се, обаче, и с нея да се запознае отблизо – като пациент в „Годината на осемте химии“. Нейните химии са 4, но ги понася тежко.
Болестта и филмът
Докато осъзнаваш какво ти се случва, малко по малко излизаш от живота. Ежедневните неща вече не са ти по силите. Отменяш си срещите една по една. Но Петя е в мисия – започнала е да снима „Talk to me“ – филм за център Яника, където се рехабилитират деца с увреден слух. След операцията и преди химиотерапията се обажда продуцентът: Селектирани сме за една програма в Загреб. Петя отлага първата вливка. Когато трябва да се представи, сълзите напират. После се съвзема и си казва името… Само преди седмица е била в болницата, а сега – на професионален форум. Сълзите са от радост. Но мисията се сменя – оказва се, че е много трудно да не излезеш от нормалното ежедневие.
Болестта краде главния герой
Филмът осмисля завръщането на Петя в живота. Слабостта яде от работните часове. Само 4 часа на ден – за повече няма сили. А болестта отново се намесва в сценария.
Докато се лекувах, си казвах: „Няма да допусна тази болест да ми попречи на филма“. И най-после лечението ми приключи. Нещата си бяха на мястото. Получихме финансиране от Софийска община. Започнах да си снимам по сценария. Имахме два нормални снимачни дни. И изведнъж главният ми герой отиде на преглед заради кашлица и се върна с диагноза: „Това не е пневмония, това е рак“. Изпаднах в голям стрес. Два месеца не можех да реша какво да правя. Болестта отново се намеси в моя филм. Главният ми герой изчезна и сценарият ми се провали. Освен това ние сме приятелки. Завърнаха се много от моите преживявания – страданията, мъката, въпросите „какво ще правя“. Но после се съвзех и си казах: „Каквото се случва, това ще снимам“. И започнах да снимам как дъщерята на Таня (главния герой) пое центъра.
Петя Накова и Годината на осемте химии
Писането също е част от терапията на Петя. Две години по-късно тя вече има две книги: „Годината на осемте химии“ и „Девет начина за едно как“. Силата й е в това, че казва къртещи неща по ежедневен начин. А нещата къртят, защото са лични – част от нейната собствена история на болестта и оздравяването. Този особен поглед е нещо отвъд творчеството – деликатността да докосне другия – независимо дали е герой, или читател. Това се усеща още в първата страница на романа. Петя ни води по вехтия болничен коридор, където хората се разделят с „Живи и здрави!“ и кротко спорят кое е за предпочитане: да си жив или да си здрав. Тръпката на онкоболния! И изведнъж тези думи, които си подхвърляме небрежно вместо „чао“, започват да ни доближават до друг по-дълбок смисъл… Смисъл, който идва от реалността на нашата смъртност, за която често забравяме, докато сме здрави.
И така, какво правиш, когато болестта става част от живота ти? Пишеш книги, снимаш филми и заминаваш за Флоренция… Така го прави Петя Накова!
P.S. Ако Петя беше автор на този текст, тя щеше да започне и да завърши с това: Хора, идете на преглед!