Таня Димитрова в света на звуците

Таня Димитрова е слухово-речеви рехабилитатор. Тя е основател и управител на център Яника за деца и младежи с увреден слух. Съпругът й Митко и дъщерите Катя и Яна също работят там.

Тя е елегантна и общителна. Искала е да се занимава с мода и това й личи. Владее изкуството на разговора – говори с думи и жестове – в комплект. Жестовете й са толкова красиви и изразителни, че несъзнателно арестуват вниманието ми. Всъщност тя ги ползва, откакто се помни. Защото жестовият език е нейният майчин език. Таня е чуващото дете на двама глухи родители. Все пак света на звуците е наоколо – баби и дядовци, в детската градина и приятелчетата пред блока. Таня проговаря навреме, в нормални темпове за възрастта си. От малка е мост между своите родители и останалия свят. Расте като всяко обичано дете, но с по-необичайни предизвикателства. Например какво правиш, когато телефонът у дома звъни за първи път.

Таня Димитрова

Малката Таня в света на нечуваното

Таня Димитрова: По онова време хората трудно се сдобиваха с домашен телефон. Пишеха молби, ползваха връзки. Затова баща ми беше изключително горд, че вкъщи се уредихме с телефон. За мен. С много усилия беше убедил съответните институции, че семейство от глухи се нуждае от подобна придобивка. Детето им чува и то ще говори по телефона.

Един ден нашият чисто нов телефон извъня. Аз съобщих за това и всички се строихме щастливо пред апарата. Татко беше много развълнуван: „Хайде говори!“. Искаше му се и ние да сме като другите семейства.

Понеже не съм имала модел за подражание, не знаех какво да правя. Вдигнах слушалката и се паникьосах. Разбира се, чувах глас и можех преспокойно да отговоря. Но толкова се панирах, че се разплаках и затворих.

Защо не сте ми казали, че сте глухи?

Таня Димитрова: В ранна възраст не осъзнавах, че майка ми и баща ми са различни. Когато съм била на 5, няколко дечица „дружелюбно“ са ме попитали дали знам, че моите родители са глухонеми. (Дума, която и днес много ме ядосва.) Вечерта съм се захлупила и съм започнала да плача. Когато са ме поуспокоили, съм ги обвинила: Защо не сте ми казали, че сте глухи? (Сякаш са могли да го скрият?!) Те са ми обяснявали: Ние не чуваме, обаче те обичаме. Всичко ще бъде наред! Не знам защо не ми е станало ясно, но дълго време бях обидена и сърдита, че трябваше да науча това от децата.

Кога работата ти става кауза?

Бях хард хлапе. В пубертета се срамувах от родителите си. Предупреждавах ги със знаци да не говорят с мен, ако в автобуса имаше мои познати. Това беше през 90-те. В онова идеално общество сякаш нямаше хора с увреждания. Те работеха в специални предприятия. Криехме ги в гета. И не беше много cool родителите ти да са слепи. Но те стоически ме изтърпяха в този период и аз мога само да се уча от тяхното търпение и любов. 

Тогава исках да бъда дизайнер. Но животът се обърна. Срещнах хора, които ме насочиха. Погледнах по-дълбоко в себе си и вместо към Художествената академия, където се вихреха мечтите ми, записах специалността слухово-речева рехабилитация в Софийския университет. Сякаш тази професия ме извика и ми лепна.

Дълго след като завърших, не работих като рехабилитатор. Направих два опита да създам свое пространство, но набързо фалирах. Бях жестомимичен преводач в телевизията, превеждах и на събития. Но преди около 10 години стана едно голямо чудо. Роднините ми продадоха имот. Един отиде на круиз, друг си купи жилище. Ние с Митко се чудихме какво да правим и решихме да осъществим моята стара мечта. Така създадохме Яника. Центърът стартира с 3 деца, а в момента от нашите услуги се възползват около двайсет – трийсет деца. 

Имах рак и светът спря

И така, изглежда, че пъзелът е нареден. Мечтите се сбъдват и цялото семейство работи за това. Но тогава се случва онова, което никой не очаква да му се случи.

Таня Димитрова: Какво се случи с мен? Оказа се, че имам огромно туморно образувание на белия дроб – цели 7 см. И друго на гърдата. Сякаш целият свят спря. Много е страшно да видиш как важните за теб неща престават да имат значение. Единственото нещо, което чуваш, е силният шум на страха от смъртта. Усещаш я как ти диша във врата. Не виждах изход. Четях некролога си в очите на лекарите – те бяха по-уплашени от мен. Аз самата работя с лекари. Цялото отделение беше в шок. Колегите ми казаха: Спасявай се навън. Няма да се справят тук.

Аз съм голям родолюбец. Не ми е присъщо да се прехласвам по чуждото. Но първото нещо, което направиха в болницата, в която ме излекуваха, беше да ми вдъхнат надежда. Лекарят, който ме пое, ме погледна в очите и каза: Слушай, сериозно е! Много добре знаеш, че от това се умира. С тази болест се бори целият свят. Не е хванато навреме – 7 см не са малко. Но аз вярвам в Бога. Не знам ти каква си и в какъв Бог вярваш, но просто се моли. И това беше много силно. Никой не ме е заблуждавал: Лесна работа! Сега ще се справим с това. На всички им беше ясно с какво се борим. Но в очите им имаше човещина. А тук тази вяра никъде не я видях. 

Когато се върнах във вида, в който заминах, започнах да разбирам, че с подобен страх се борят и моите родители в една друга битка. И аз не само трябва да помогна на децата им със знанията, които имам, и с екипа, който съм поканила. Моята основна работа е да им вдъхна вяра, че децата им ще се справят. Те не бива да остават в паниката и ужаса, че детето им е различно. Защото това не помага.

Какво започна да чуваш?

Таня Димитрова: Когато се разболях, питах Бога: Защо на мен? Точно сега ли? Какво направих? Къде сбърках? Летях над океана, бях оставила децата си и рискувах да загубя всичко. Молех се единствено да не ме сполети такова изпитание, че да обърна гръб на Бога. Казах Му: Не понасям болката, Ти знаеш. Помогни ми да не Те изоставя! И мисля, че се разбрахме. Аз Го питах – Защо, но не Го обвиних. Познавам себе си. Това не е в моя стил. Затова съм безкрайно благодарна, че Бог чу и направи повече отколкото очаквах.

С Митко сме много различни. Аз съм експресивна, той е интроверт. Аз говоря много, той е мълчалив. Аз рисувам, той мисли в екселски таблици и проценти. Но тогава за втори път в живота си го видях да плаче. После се събра и ми каза: Не знам как ще го направи Бог. Но съм убеден, че ти ще живееш! А пък аз: Да, да… Така говорят на болните. Много добре знам, че ме успокояваш. Но той беше сигурен. Децата ми също. Това не е човешко. Приятелите ми се изправиха като стена. Те бяха родителите на моите две момичета. Родителската общност, хората от църквата – месинджерът ми беше пълен с топли пожелания. Даже от хора, които бях забравила. Това беше една силна лечебна вълна за мен.

Истината е, че беше страшно. Изгубих вяра, че мога да оцелея. Затова моят урок е, че вярата на хората ме спаси.

Copy link
Powered by Social Snap