„Ти си моят идол!“ Това в никакъв случай не е обида. Напротив, комплимент. В превод означава: „Ужасно те харесвам, искам да ти подражавам, възхищавам ти се“. Макар да сме християнска държава и да сме израснали заобиколени от християнска култура, ние отдавна
не употребяваме думата „идол“ в библейския ѝ смисъл.
Защото в Библията тя и производните ѝ се срещат над 130 пъти и нито един от тях не е в положителен смисъл. Идолите са нещо, от което добрият вярващ трябва да бяга; идолопоклонството се наказва със смърт в Стария Завет; идолът е видимото въплъщение на злото.
Днес онези идоли ги няма. На фигури и изображения се покланят само в примитивните анимистични религии и съвременните християни се чувстват спокойни за „правоверието“ си. Само че, в по-широк смисъл, според християнската теология всяко нещо, което изисква поклонение (или на което отдаваме поклонение) по някакъв начин, което
заема мястото на Бог в сърцето на вярващия и Го измества от центъра, е идол.
Погледнато така, спокойствието бързо трябва да се изпари, защото днес почти всичко е преди Бог. Той е някъде към края на списъка с приоритети и поклонението пред Него е по-скоро ритуал по празници, напълно формално и лишено от съдържание.

Но в същото време човешкото съзнание не може да съществува без бог. Така сме устроени, че ни е нужно нещо по-голямо, по-силно, по-мъдро от нас, на което да се възхищаваме, което да следваме и от което да се страхуваме, може би. Затова запълваме „вакуума“ със собствени божества. Точно както правят древните – дялат си идоли от дърво и камък, леят ги от злато или пък ги „откриват“ под водата, в горите и по небосвода. Днес нашето поклонение получават звезди от шоубизнеса, прославени спортисти, свръхбогати хора, политици с огромна власт, в по-редки случаи учени и изобретатели.
Какво лошо има в това да се възхищаваш на някого? Да имаш пример за подражание и идеал, който да следваш? Нищо. Просто води до обсебване. В тийнейджърските години това ни се струва нормално, смятаме го за временно и извинимо, но за съжаление то не приключва тогава. Просто идолите се сменят. Това е много характерно за тях – бързо омръзват. И се заместват с нови. Докато човек не си подреди правилно приоритетите и не постави истинския Бог на полагащото Му се място в своята скáла на ценностите, си остава един идолопоклонник за цял живот. Да, на петдесет години вече няма да следва шестнайсетгодишна инфлуенсърка маникюристка в ТикТок, а звезда от турските сериали или политик със „здрава ръка“, но принципът на поклонение е абсолютно еднакъв – посвещава на идола си време и емоции; той изпълва мислите му, мечтае за среща с него, стреми се да му подражава и… накрая се разочарова. След това… си намира друг.
Има ли спасение от това безсмислие? За идолите и идолопоклонството – това е темата на предаването. Чуйте го.
