„Аз съм красив, умен и прилично дебел мъж в разцвета на силите си“ – една от легендарните реплики на Карлсон, който живее на покрива.
Карлсон е дребно дебело човече с перка на гърба и неограничен апетит, който не разбира от нищо, но има мнение за всичко и счита себе си за най-важната личност.
Моята самооценка и оценката на другите
Е, Карлсон е измислен герой, роден от въображението на Астрид Линдгрен, но макар и без перки на гърба, около нас е пълно с карлсоновци – хора страдащи от заболяване на самооценката; хора, които в огледалото гледат себе си, но виждат нещо друго.
От едната страна на уравнението са истинските карлсоновци – убедени, че светът им дължи много повече, че са уникално добри, че са предназначени за велики неща. Макар реално да са невзрачни, без особени таланти и мързеливи.
От другата са анти-карлосоновците – които се срамуват от себе си, от постиженията си, от външността и способностите си; които си измислят биография, защото смятат своята за незначителна.
Реална самооценка – възможно ли е?
Възможно ли е изобщо човек да прецени себе си РЕАЛНО? Понякога дори оценката на другите не ни се удава много успешно, да не говорим за себе си. Как да застане човек и да се погледне безстрастно, да си каже – „аз съм това и това“. Пък и толкова ли е важно? Какво, ако съм надут пуяк с куха глава или гений с комплекс за малоценност? Нали важното е другите да ме преценяват правилно?
Не случайно деца, възпитавани „позитивно“, т.е. с изкуствено помпано самочувствие – „Ти си най-добрият, ти можеш всичко, ти си страхотен!“ – са най-честите пациенти на психиатрите в зрелите си години – точно заради удара в диафрагмата, който получават – разминаването на тяхната самооценка с оценката на света за тях.
Тоест, важно е. Важно е, но как да го постигнем? Трезва и реална самооценка – какво да кажем за нея?
А ако искате да се посмеете, ето нагледна илюстрация за „перфектна“ самооценка – X Factor UK.