Има два вида млади майки – такива, за които бебето е нещо, от което те с нетърпение чакат да се „отърват“, т.е. с нетърпение чакат то да порасне и „да им се махне от главата“, и такива, за които
бебето фокус на вселената,
смисъл на живота и единствен източник на щастие. Коя майка в коя категория ще попадне зависи от много неща – от нейното собствено детство, от това колко желано и чакано е бебето, от връзката ѝ със съпруга, от професията ѝ…
Обикновено склонност да попаднат във втората категория имат жени, които дълго време са се борили да забременеят, преживели са страх, разочарования, болка. Но също и такива, които са били пренебрегвани от собствените си майки като деца и настървено се мъчат да „поправят“ грешката им със своите деца. Или пък такива, които решават, че това е начинът да се реализират и да постигнат „нещо“ в живота, и прехвърлят професионалните си амбиции на територията на майчинството.
Но това е много погрешно. Защото децата растат. От малки безпомощни бебенца, които изискват от мама двайсет и четири часово отдаване и внимание, те постепенно се превръщат във вироглави тийнейджъри, за които главна цел в живота става да стоят далеч от родителите. Психолозите твърдят, че когато много майки усетят, че вече не са така нужни на децата си, изпадат в депресия, обзема ги тъга и не виждат смисъл да живеят повече.
Може би, е добре да знаем, че
детето НЕ Е единственият фокус на живота.
Да, ние го знаем, но някак си живеем, все едно то Е единственият фокус. Всяка мисъл, всяко решение, всяко желание и план е свързано с него. До определена възраст това е съвсем естествено, но истинската мъдрост е в това да знаем кога и как да почнем да „отпускаме въжето“. Не само заради децата, но и заради самите себе си. За да се наслаждаваме на всеки период от живота. За да може не само децата ни да разперят криле и да литнат, но и ние никога да не прибираме криле.