Доколко трябва да споделяме с детето тревогите си? Доколко трябва да го натоварваме с проблеми? Доколко да му спестяваме всичко неприятно? Както в много други области на възпитанието, и тук родителите се лутат между крайности. Едни отглеждат децата си като оранжерийни цветя, в идеална стерилна среда – не толкова физически, колкото емоционално. Никога не плачат пред тях, никога не показват тревога, винаги са усмихнати и позитивни, считат за свой дълг да „не разстройват детето“, каквото и да им струва това. Други ползват децата си като терапевти – изплакват си мъките, описват тревогите си, очакват утеха и подкрепа от тях.
Колко и как да споделяме проблемите с децата си?
И двете крайности са еднакво опасни за психиката на децата. И ако опасностите при първата са по-ясни и видими, то при втората се забелязват, едва когато децата почнат да проявяват първите тревожни симптоми на психически проблеми. „Оранжерийните деца“ просто израстват неподготвени за реалния живот и челният сблъсък с него може да ги извади от равновесие, да срине самочувствието и увереността им в себе си. „Децата-терапевти“ израстват с ограбено детство, отрано носят емоционални товари прекалено големи за тях и израстват с чувство за вина, че не се справят достатъчно добре.
Разбира се, нищо лошо няма в това да покажем пред детето, че сме уязвими, че ни е заболяло, че сме потиснати и разтревожени. Ние не сме свръхчовеци и е добре то да знае това, за да развие емпатия, да се научи да съчувства, да изчаква, да се стреми да помага. Както във всяко друго нещо, важна е мярката. Тъй като децата са изключително сладки, когато съчувстват, много са искрени и топли, един наранен от живота родител може да се поддаде на изкушението да ползва детето си и неговите невинни реакции като терапия, и да ги предизвиква умишлено.
Детето не може да решава „възрастни“ проблеми
Но детето си е дете. Неговата способност да осмисля живота, да приотизира, да решава проблеми е силно ограничена в сравнение с тази на възрастните. И ако бъде натоварено с несвойствени за възрастта му товари, може да се пречупи. Истинско изкуство е да се уцели мярката – точната доза в точната възраст и по точния начин. Така че, то да расте устойчиво и емоционално здраво.