Историята на Димка Таскова
Димка и Митко са заедно от 10 години. Тя има дъщеря от първия си брак – Вани. Но в нея винаги е била жива идеята да осинови дете. Митко има съмнения: ще може ли да обича чуждо дете като свое? Те говорят, спорят, молят се, изследват…
– Виждах как и двамата се настройваме на тази вълна. И вече въпросите, които дискутирахме, не е дали ще направим тази крачка, а как да я направим.
В края на 2020 година са записани в листата на чакащите. Те износват чакането като бременност почти две години и половина.
– Дълго време се питахме как ще познаем нашето дете. Как ще го усетим. Дали ще разберем, че детето, което ни предлагат, е наистина нашето. И това е най-доброто за нас. Защото ние имаме право на много откази.
Как да си изберем дете?
В самото начало бяхме изпълнени с много предразсъдъци. Искахме да направим тази крачка, но като че не бяхме готови да приемем това, което ни се предлага.
И затова ние решихме: имаме едно момиче, една голяма кака и искаме момченце. Но искаме момченце със светли черти. Подчертахме да няма ромски черти. И този етнос го изключихме от нашия профил.
После сменихме: едно дете без значение на пол и етнос и ако има братче или сестриче, също сме склонни да го осиновим.
И често пъти ни питаха: Къде сме в скалата на чакането? Къде е нашата надежда? Понякога бяхме отчаяни.
Обаждане за дете
Бях си сама в къща и домакинствах. Беше един късен следобед към 5 без 15. Служителката от отдел Закрила на детето се обади и каза:
– За вашето семейство има подготвен профил на дете. Ако желаете да се срещнете с него, заповядайте.
Аз толкова се развълнувах. Никакви въпроси не зададох. Само успях да запомня, че… трябва да купим играчки. Добре е те да бъдат музикални, за да можем да привлечем вниманието на детето.
И веднага търся Митко:
– Знаеш ли, трябва да си вземеш ден. Обадиха ни се за детенце.
И така, на следващия ден, рано сутринта, се озовахме в Дирекция за закрила на детето.
Толкова много се вълнувах. Толкова много преживявах. Чакаш, чакаш и в един момент, когато нещата се случат, като че ли не си готов да направиш тази крачка.
Поканиха ни в една зала и служителката ни подаде един документ. Той стигна просто за секунди до мен, като аз само успях да прочета името. Защото другата служителка се намеси и каза:
– Не, не, това дете не е за тях. Това е братчето.
И така разбрах, че детето, което ни предлагат, има братче…
Среща с Надето
Поканиха ни в една стая, където бяха трима социални работника с приемното семейство. И с детенцето. Детенцето беше на година и половина.
Не мога дори да опиша как се чувствах. Аз бях онемяла… Само гледах и мълчах.
Докато Митко беше този, който се наведе, коленичи до детето, подаде му играчката, закачи го. И детето се усмихна.
След това той ми сподели: „Знаеш ли, за мен беше важно, когато застана пред детето, да усетя дали аз това дете мога да го прегърна. Дали това дете мога да го целуна. Дали мога да му дам любовта си. А не грижа“.
Съвсем кратка беше срещата. Тръгнахме. И двамата мълчахме. Митко отби на една отбивка. Набра номера, служителката вдигна и той каза:
– Това е нашето дете. Аз си влюбих в това момиченце. Когато видях красивата усмивка, светещия поглед, аз си разтопих. Това е нашето дете.
И така направихме още няколко срещи и в рамките на месец и половина детенцето беше в нас.
А братчето?
Тук е моментът да кажа, че когато трябваше да дадем отговор на социалните, че сме съгласни да осиновим Надето, попитахме за братчето. Те ни отрязаха директно и казаха: Не. Детето е предложено за осиновяване. Децата са разделени и нямате никакъв шанс.
За по-лесното и за по-бързо осиновяване децата са били разделени. И в началото, за да поддържат някаква връзка, приемните семейства са правили срещи. Докато в момента, в който вече на нас ни се обаждат за момиченцето, на тях им забраняват: Никакви срещи!
На последната среща, когато са били заедно, Надето дава своите детски очила на Стефко. По-късно приемната майка казваше, че той си ги е пазил и не е давал никой да ги пипне.
Получихме пак обаждане, пак същата процедура отначало. В едната дирекция, в другата… Но тук вече по-бързо взехме решението. Въпреки че на първата среща и двамата си дадохме сметка, че се изправяме пред едно сериозно предизвикателство.
Стефко е на 4 години и половина и вече знае много неща за живота… от улицата.
Вани дава рамо
Когато ми се обадиха по телефона, отново бях сама вкъщи… и веднага побързах и звъннах на Вани:
– Вани, знаеш ли, мамо, обадиха ни се и за братчето. Не знам какво да правим. Няма да можем да се справим.
Но тя ме насърчи:
– Мамо, аз те познавам. Много е лесно да го откажете, но аз те познавам. Ако откажеш това детенце, ти винаги ще мислиш за него цял живот, какво се е случило, къде е отишло…
Не знам дали щеше да бъде така, но това нейно изказване стопли моето сърце, защото за нас беше важно и тя да приеме децата, които влизат в нашето семейство.
Това е сестра ми!
Когато дадохме отговор за Стефко, дойде моментът да срещнем двете деца. И в момента, в който вече наближаваме, виждаме как се променя изражението на Стефко. Той се усмихва така, както никога до този момент не го бяхме виждали.
И социалната служителка го пита:
– Стефко, познаваш ли това дете?
И той казва.
– Да, това е сестра ми. Надя.
Той я хвана за ръка. Прегърна я. И така заедно, хванати за ръчички, тръгнахме към парка. В този момент бяха му купили закуска. И той отчупи от своята закуска и даде на нея.
Този момент за нас беше много мил, много скъп. Когато ги виждахме заедно, се опитвахме да си представим животът ни с тях двамата.
…..
Когато ни беше трудно, с Митко се питахме дали ни направихме грешка. Но не. Всеки път се връщахме назад в историята и виждахме как Божието провидение ни е водило до този момент.
