Ние сме съвестни родители. И искаме да дадем най-доброто на децата си. Искаме да им спестим всички лоши неща, през които сме преминали самите ние, и да им осигурим всички добри неща, които не сме имали самите ние.
Ние сме грижовни. Ние искаме децата ни да живеят щастливо и безгрижно. Искаме да им дадем перфектното детство.
И после…
После ни е горчиво, че не се отплащат за всичко това. Крием, че сме разочаровани от тяхното безсърдечно отношение към хората, от нежеланието им да положат усилие за нещо, от което няма да имат полза, от консуматорските им възгледи, от нехайството, с което очакват друг да „оправя нещата“ след тях. Само че, е късно.
Къде започват грешките на родителите?
Може би, грешките започват с това, че постоянно му чистим стаята? Да, караме му се и му казваме: „Изчисти си стаята! Кочина е!“ Но то не я чисти и ние с въздишка отиваме да поправим това, че „ще идват гости и е срамота“.
Или пък с това, че всяка вечер го питаме какво иска за вечеря. И се чувстваме длъжни да му го приготвим, без то да се чувства длъжно да изяде каквото му е сипано в чинията.
Или пък, като винаги го оправдаваме за всичко – както пред него, така и пред околните – „Вярно, че беше без домашно вчера, но се върна направо скапан от тренировка и нямаше сили да я напише.“ „Може и да се държа малко грубо момичето ми със съседката вчера, но тъкмо се връщахме от зъболекар и още я болеше.“ „Да, казах му да изведе кучето, но той е така претоварен напоследък с училището, че направо изключил.“
Или като сме готови да се изпокараме с всички учители, които в прав текст ни казват, че нашето скъпоценно отроче не се справя по техния предмет или се държи лошо.
Разбира се, че те са виновни! То е същински ангел! Може да виждаме някои недостатъци в него, но го възпитаваме в позитивен дух, не искаме да му създаваме комплекси и чувство за вина. Винаги му повтаряме, че е добро и прекрасно. Така то наистина ще стане добро и прекрасно… някой ден… може би.
И още някои болезнени родителски грешки в „По пантофи“, по радио 3:16.