Едва ли някой човек някога си е признал открито: „Аз правя това и това, защото съм егоист и искам на мен да ми е добре, не ми пука за другите.“ Освен ако не е социопат. Да не говорим за родител. Родител да каже: „Аз изисквам от детето си, наказвам го, разрешавам му, за да ми е добре на мен и да не ми създава проблеми“… абсурд! Освен ако не говори в минало време, с горчиво съжаление в гласа, в момент на откровеност.
Всички майки и бащи по презумпция обичат децата си и правят всичко от любов към тях – забраняват им, наказват ги, крещят им, ограничават ги, пошляпват ги, защото… ги обичат. Ако не вярвате, питайте ги. Само че… както всяка друга фраза, приета като аксиома, и тази често пъти се разминава с истината. Не, не че родителите мразят децата си и искат да ги боли, или да се чувстват зле! В никакъв случай! Просто не са честни и не довършват мисълта си на глас – правят всичко това, защото обичат децата си и… довършете сами.
Вашата мотивация? Ама честно!
Често декларираната любов е само параван на най-обикновен егоизъм.
„Карам детето да свири на пиано, защото го обичам, защото е за негово добро, защото искам да развие музикалния си слух“, а не „… защото искам да се гордея с него и да се хваля пред приятелите си колко е талантливо“.
„Налагам сурови наказания за неподчинение, защото обичам детето си и искам да го науча на дисциплина, която ще му е от полза в живота“, а не „… защото като се страхува от наказания, ще е послушно и няма да ми създава главоболия“.
„Принуждавам детето си да учи в това училище, въпреки че то не се чувства добре там, защото е най-доброто училище и в него ще научи най-много“, а не „… защото аз съм учил там и искам то да върви по моите стъпки“.
„Разрешавам на детето си да пуши, защото така или иначе ще се научи; по-добре да го прави пред мен и да знам какво пуши“, а не „… защото аз самият не мога/не искам да откажа цигарите и ми е неудобно да искам това от него.“
И така нататък…
Въпросът не е да налагаме ли наказания и ограничения, а защо ги налагаме?