Какво да кажем за… новата Национална стратегия за децата

стратегия

Новата национална стратегия за децата

Тя събуди позадрямали страсти. След Истанбулската конвенция това е най-коментираният документ в обществото.

Стратегия за децата е нужна, спор няма. Тя трябва да бъде съобразена с всички международни спогодби, които България е подписала. И за това спор няма. На първо място трябва да бъдат защитени интересите на децата, тъй като те са беззащитни, неспособни сами да отстояват интересите си. И за това спор няма. За какво има спор, тогава?

Първо, за наказанията. Отдавна привържениците и противниците на телесните наказания водят непримирима война. Естествено, никой не защитава идеята за малтретиране и унижения на децата. Спорът е за наказания като дърпане на уши, плесници и стоене прав в ъгъла. Но големият проблем в Националната стратегия не е пълната забрана на телесните наказания, а системата за наблюдение на изпълнението. Отварянето на вратите пред доносничеството, злоупотребите, възможността (или по-скоро невъзможността) родителите да се защитят наистина смущава.

Основен проблем на Националната стратегия за децата

Може би, основният „дефект“ на този документ е липсата на ясни дефиниции. Например – понятието „дете“. Дете е всяко човешко същество, ненавършило 18 години. Но съчетано с другото понятие – „лично пространство“ – вече смущава. Що е „лично пространство“ и доколко то е „лично“, когато става въпрос за четиригодишно дете? А за четиринайсетгодишно? Родителите нямат право да следят и контролират живота на децата си в Интернет. Това не е ли опасно? Доколко едно шестгодишно дете може да прецени кои места са опасни и кои безопасни за него? Не е ли работа именно на родителя да прецени това? Защо, тогава, съществува опцията „родителски контрол“ в телевизията? 

Сякаш фигурата на родителя като основен възпитател е избледняла. Сякаш функцията му е сведена до „доставчик“ и „отглеждач“ на деца за обществото; веднъж довел детето на белия свят, той няма почти никакви права над него. Разбира се, това е малко пресилено, но ние не сме първите, които въвеждат подобни текстове в законодателството си. Подобни системи работят вече от години в Западна Европа и дават плодове. Не всички плодове са сладки, за съжаление.

Отделен е въпросът къде се вписва всичко това в християнската морална рамка. Ако родителят не е върховният фактор в живота на детето си, кой ще му покаже образа на Бога, кой ще го научи на Божия закон? Повече въпроси, отколкото отговори. Това предизвиква сякаш новата Национална стратегия за децата.

Copy link
Powered by Social Snap