Поетът стои край изворите на Йордан и гледа водата. Пред него изниква картината на елен, който копнее за потоците и стене от жажда. В онзи сух климат животните жадуват за вода. Това е моята душа, казва поетът – елен във време на бездъждие. За такова време пише Еремия, когато кошутите раждат на полето и изоставят малките си. Просто губят интерес към живота. Усещане за апокалипсис.
Разговори с душата
Псалм 42 е като интимен дневник, който разкрива душата, психологията на вярващия. В бурните потоци на живота поетът чака отговор от Бога и в това тъгуване по Него се опитва да разбере себе си, да говори на душата си.
Защо униваш, душа?
Защо стенеш?
Извикай към Бога, защото избавлението е в Него.
Мартин Лойд Джонс, който от лекар става пастор, нарича това състояние духовна депресия. Древните я наричат черната нощ на душата. В това състояние простите задачи стават неизпълними, духовната енергия пада, животът е празен, циклим в добрите стари дни и радостта и надеждата се превръщат в безсмислени думи.
За този вид депресия говорят и преподаватели в Колумбийския университет. Ние се раждаме с вродена предразположеност към духовен живот. Забележете, че децата са естествено духовни. Те задават въпроси за Бог, за живота и смъртта. Но след това обществото не насърчава това. Тези въпроси са станали табу. Днес не говорим за религия, говорим за работа. Младите хора мислят каква е тяхната цел и какъв е смисълът. В кризата на средната възраст ние се връщаме отново към това – какво сме направили с живота си? И какъв е приносът ни? Това са големи въпроси, които могат да ни разтърсят до основи. Освен това смъртта на член на семейството и раждането на дете също ни подтикват към духовно развитие. Тези моменти ни отварят. Ние сме създадени, за да се пробуждаме.
Спомени за щастливия живот
Поетът е в полите на Ермон, а Бог е в спомените му. Той си спомня потоците от хора по време на празниците. С носталгия се сеща как е посещавал многолюдния храм. Представя си миризмите на града, неговите звуци – музиката на Ерусалим. А сега е самотен. Божият дом е далече от него. Враговете го раняват със своите думи: Къде е твоят Бог?
Бездната Бог и бездната в човека се призовават, но не могат да се слеят. И все пак в копнежа на човека те започват тихичко да се срещат. Всъщност в самия копнеж поетът започва да живее в присъствието на Бога: През деня ме чака Божията милост, през нощта песента за Него е на устните ми. Молитвата става песен, посветена на Живия Бог, Който дарява живот на всичко живо.
Молитвата като терапия
Освен молитвата, нищо не се случва. Изглежда, че тя е единственият способ на човека да преодолее своята разкъсаност и изгубеност.
Прав е доктор Джонс, когато казва: Нашето нещастие се дължи на факта, че слушаме себе си, вместо да говорим на себе си!
Хей, душа!
На тебе говоря.
Точно на тебе изнасям тази проповед.
Надявай се на Бога!