Сънят на беглеца

Със съпричастност към изгнаниците ме „ужилиха“ бедните революционери от времето на Възраждането. Заловени и ако не обесени, запокитени на края на света. Диарбекир – представях си го като абсолютната пустош. Най-ужасното, тъмно и гадно място на света. Сурово и сиво, без дърво и тревичка. И разбира се, без жив човек наоколо. След години гледах филм за тези места и се учудих, че са зелени и прекрасни. И даже нашите хора са си заработвали парички. Някои се връщали дори със спестени жълтици.

Изглежда че драмата не е в мястото и пазарската кошница. А в самотата – да останеш сам самичък и то, далече от дома. Без семейство и без приятели. Няма с кой да пиеш едно кафе. Да наминеш, за да хапнете по една леща… Само намеквам, че първият изгнаник, описан в Библията, е нашият Яков. И по всичко личи, че животът му никак няма да е лесен.

Опасно за живота

Тези дни Яков открадна благословението на Исав. Мислеше си, че кой знае какво ще спечели! А то си беше за брат му, скроено по мярката на буен мъжкар и цар на лова. Духовното наследство – Обещаната земя и Авраамовото потомство, с което ще бъде благословен света – си оставаше негово. Всъщност Исак хич не е възнамерявал да го дава на друг. Но Ревека се заблуди и любимецът ѝ реши да послуша мама. А сега Исав е подпалил и планира да убие брат си, щом намери сгоден случай.

Родителите най-сетне са принудени да си обсъдят проблемите. Няма как да не са си спомнили за Каин и Авел – кръвни братя, познати на световната история като жертва и убиец. Налага се да спасяват и двамата си сина. По спешност Яков е изпратен при вуйчо си. И за да му запазят достойнството, го товарят с мисия, че даже две. Ревека го праща на безопасно място. А Исак – на поход за жена.

Сън, нощ, пустиня

И така, Яков пътува към Харан. Зад него е гневът на брат му, който се простира до смъртта, а отпред е неизвестността. За повечето от нас неизвестността е най-големият звяр, с който ни среща животът. Вероятно е така и за всеки изгнаник. (Освен за Джордан Питерсън!)

Яков върви, потънал в молитвата си и не забелязва, че слънцето потъва зад хоризонта. Застига го нощта. И човекът, нали е къщовник, си прави импровизирано легло с твърда и не съвсем ортопедична възглавница – полага камък под главата си. |
И сънува, и ето стълба изправена на земята, чийто връх стигаше до небето; и Божиите ангели се качваха и слизаха по нея. И Господ стоеше над нея, и каза: Ето, Аз съм с тебе и ще те пазя, където и да идеш, и ще те върна пак в тая земя; защото няма да те оставя, докато не извърша това, за което ти говорих… А като се събуди Яков от съня си, рече: Наистина Господ е на това място, а аз не съм знаел. Колко е страшно това място! Това не е друго освен Божий дом, това е врата небесна.

През нощта

Обикновено такива събития се случват през „нощта“ – в моментите, когато сме уплашени и отчаяни. Тогава откриваме, че не сме сами, че Бог е с нас и винаги е бил, а ние сме твърде заети със себе си, за да Го забележим.

Такъв е животът. Можеш да срещнеш Небето, когато най-малко очакваш. И когато си най-недостоен. Когато има за какво да те яде съвестта. Когато не си бил достатъчно добър и честен, а в същото време те мъчи и срам, че си избраник на Бога. Когато си разочаровал семейството си. Предал си най-близките си. Когато разиграваш театър, за да вземеш чуждото. Когато се правиш на друг. Когато ламтиш за духовност, но манипулираш, за да я демонстрираш. Когато мамиш брат си, за да сбъднеш нещо твое – съкровено и мечтано, но по мръсния начин. Когато се имаш за по-добър от другите. И искаш да ги командориш – при това не защото си голям администратор, лидер или визионер, а защото си по-духовен. Изобщо, когато вместо Божи човек, си голям подлец. И си го знаеш. Тогава идва Бог да те утеши, да те успокои и да ти обещае бъдеще.

Срещата с Бога – внезапна и непланирана. Като видение, като глас… Като зов, който неочаквано отеква и завинаги променя нашето съзнание. Преживяване, което прилича на събуждане от сън и осъзнаване, че „Бог е бил на това място, а аз не съм знаел“.

Copy link
Powered by Social Snap