Добро или лошо е да упрекваме? Партньора, децата, близките си?
„Разбира се, че е добро! Не е възможно някой да прави само добри неща, достойни за похвала. Допуска и грешки, достойни за упрек. Ако искаме да бъдем честни, трябва да правим и едното, и другото.“
„Не, не е добро.
Упрекът е осъждане на другия,
поставяне в по-висша позиция. Не бива да забравяме, че ние също грешим.“
Два възможни отговора. Кой от тях ще изберем зависи от това в какво семейство сме израснали. Ако в него упреците са били нормално нещо и част от ежедневното общуване, вероятно ще изберем първия. Ако обаче, тези упреци са ни наранявали и са ни причинявали душевно страдание, ще изберем втория. Много е трудно да се избяга от модела на детството. Без да искаме го пренасяме в собственото семейство, което създаваме като пораснем, и когато двамата партньори са израснали в различен модел, сблъсъкът е неизбежен.
Но не е само въпрос на модел от детството. Защото задачата не е с два верни отговора. Единият е грешен. Да, първият. Упрекът не е начин за предаване на послание в разговор. Когато кажем: „Как можа да направиш това!“, ние предаваме посланието: „Ти се държа лошо, причини ми душевна болка.“ Тоест, упрекваме.
Упрекът не предизвиква нищо друго, освен чувство за вина.
А чувството за вина ражда спонтанно желание да се защитим. Упрекът е нападение, следователно нужна е отбрана. Затова разговор, започнат с упрек, не води до никъде. На практика не е разговор изобщо, а монолог, в който упрекнатият опитва да се вмъкне с оправдателни реплики. А често и с контра упреци отново с цел защита. Този разговор не решава проблема, а подкопава доверието и хармонията между двамата.
Мъжът кара много бързо и внезапно натиска спирачка, жената се стряска и казва: „Ужас! Знаеш ли как ме уплаши!“. Но той е натиснал спирачката не за да я плаши, а защото на пътя е изскочил човек. Чувства се нападнат.
– Ти пък много лесно се плашиш! – ето го отбранителното контра обвинение.
– Е как да не се уплаша, като спираш така внезапно! – отново упрек към другия.
– А какво да направя? Да блъсна човека ли? Само за да не се уплашиш ти! – нов контра упрек.
– Не! Можеш поне да ме предупредиш! – отново упрек.
– Ти добре ли си? Кога да те предупредя? Човекът изскочи внезапно! Какво съм виновен, че не гледаш пътя, ами си ровичкаш в телефона? – топката е върната.
– Защо да не си гледам в телефона? Ти караш.
– Добре, ела да караш ти!…
Този „диалог“ завършва с разсърдване и отдръпване. А може и по друг начин. Какъв? Чуйте в предаването.