Господната трапеза е толкова важна за Йоан, че той я вгражда в архитектурата на своето евангелие (Йоан 13 –17 глава). Това е различното евангелие, неслучайно. Няма как да напишеш подобно нещо, без да си видял Откровението. И докато Матей, Марк и Лука пишат от своя опит със земния Христос, Йоан вижда космическия Христос в храма на Небето. По онова време той е почти стогодишен. Може би тази перспектива го кара да преосмисли спомените с неговия Бог от младостта и да напише най-проникновеното евангелие.
Йоан хваща същността на нещата и представя Христовата духовност в три части.
Христос на трапезата и Христос като самата Трапеза.
Първо, Неговият пример на смирение – Йоан, 13 глава.
После Неговият благослов – Йоан, 14-16 глава.
И накрая, молитвата на Исус – Йоан, 17 глава.
Различното смирение – практичният урок
„Исус… стана от вечерята, сложи настрани горната Си дреха, взе кърпа и се препаса.
После наля вода в умивалника и започна да мие краката на учениците и да ги изтрива с кърпата, с която бе препасан“ (Йоан 13:3-5).
Когато Исус се препасва да измие нозете им, учениците настръхват. Има съпротива, шок и вцепенено безмълвие. Всички мълчат, само един се обажда. Както може да се очаква, това е Петър. Той най-вече не може да трае и оглавява опозицията: Ти никога няма да ме измиеш.
Исус казва простичко: Ако не те измия, нямаш дял с Мен.
Това отприщва нова реакция в ученика. Той сега иска цял да бъде изкъпан в легена!
Неговият пример ги удря като чук. Те не реагират. Никой от тях не е мил нозете на другите. А този, когото наричат Господ, сега се кани да го направи.
Няма такъв абсурд! Наистина когато някой Учител се сдобие с ученик, първата работа на новобранеца е да започне да му полива. По онова време няма мивки, няма душове. Сутрин, обед и вечер ученикът носи вода и полива за ръцете, за нозете на учителя. С това най-слугинско действие започва всяко ученичество. Изисква го смирението. Преди да правиш кариера, започваш да служиш.
А сега Исус се заема с това. Та нали Той е Учител и дори Господ!
Обяснението Му не ни открива много от теорията на смирението, по-скоро ни призовава към практика:
Ако аз го направих за вас, така правете и вие.
Това е моят пример.
Те са в шок. И с право.
И ние ще видим три реакции на Христовата духовност – тази на Юда, на Петър и на Йоан.
Любовта докрай и смъртта като Пасха
„А преди празника на Пасхата Иисус, като знаеше, че е настанал часът Му да премине от този свят към Отца, като беше възлюбил Своите, които бяха на света, докрай ги възлюби“ (Йоан 13:3-5).
Исус не разглежда смъртта като смърт, а като преход. И тук се появява думата пасха. Пасха значи преминавам. Преминаване, преходност, паспорт. Ето я духовността на Исус. Той е паспорт за всички хора. Този, който е Преходът (Пасхата), съзнава, че Му предстои преход (Пасха). И с това знание обича.
Значи, няма мярка за Божията любов. И Йоан казва, че в тази любов Той е стигнал до някакъв край. Дали е край или е безкрайност, не знам. Знам само, че това е Божията пълнота и ние сме въведени в нея. В пълнотата на Неговото познание, което Той прилага за нас и за себе си. Пасхата се прилага и за Него. Ето ти смирението! И това крайно познание Исус го ползва за любов. Любовта е основната дума на Божията духовност. И тя не губи мира си дори пред лицето на смъртта.
Радикалната духовност, Йоан и Юда
Исус, като знаеше, че Отец е предал всичко в ръцете Му и че Той от Бога е излязъл и при Бога отива, стана от вечерята…и започна да мие краката на учениците.
Това не прилича на нищо друго. Макар че на Изток фалшивото смирение, имитацията на мъдрост и набожност са се срещали под път и над път. Всъщност и днес практиките на Изтока заливат Запада. Така е било и по времето на Исус. Но Той е друг. Неговата духовност е различна. И всички – хората от вътрешния кръг, както и от външния кръг, а дори и езичниците – усещат тази несравнима духовност.
Каква е тя?
Ами, Исус носи в себе си това, което е самият Бог.
Този, който е!
Да си представим масата. Йоан е облегнат на гърдите на Христос. От другата страна е Юда. И някъде там във веригата са Петър и останалите.
Какво се оказва?
Щом Йоан е полегнал към Христос, значи Христос е полегнал към Юда. Това е страшно. Исус усеща дъха на предателя си – той диша във врата Му.
Тази вечер и кой знае откога Юда е под упойката на дявола. Сатана му е внушил да предаде Исус. Това е друг вид духовност. Виждал съм такива хора, пияни от духовност. Прекъсвали са ме дори на погребение: Защо плачете? Защо ви е страх от смъртта?… Но в тази хипер-духовност няма чувствителност към скръбта. Тя реже, наранява… Сатанинска духовност!
От другата страна е Йоан, полегнал на гърдите на Исус. И когато Той казва: Един от вас ще ме предаде!, Йоан долавя вълнението: Исус се смути в сърцето си. Той чува как бие сърцето на неговия Господ.
Йоан мълчи, не казва нищо. Това е най-хубавата реакция. Да слушаш това, което сърцето на Исус казва. Да, той е най-млад и това му приляга. Но е останал тих и после, когато е видял Откровението и е написал различното евангелие.
Йоан е способен да чува. Затова е толкова дискретен. Името му дори липсва. Нарича се ученикът, когото Исус обичаше. Той се идентифицира с това, което усеща.
В този момент най-трудно е да останеш в Божието присъствие и да издържиш. Да оставиш Неговата чистота да те пречисти. Да замълчиш и да слушаш как се стича водата, която те мие. Да не избягаш…
Сърцето на Юда – внушение и обладаване
Коментарите за взаимодействието на Юда със Сатана ни подсказват, че именно измиването на нозете е границата, от която той прекрачва в небитието, в мрака: излезе, а беше нощ.
Сатана е внушил в сърцето на Юда да предаде Исус. Явно това намерение се задвижва в дълбокото – в сърцето. Юда се намира под внушение. Не си даваме сметка, но става дума за спиритически опит…
„…И тогава, след залъка, Сатана влезе в него“ (Йоан 13:27).
Значи между двете фази – внушението и обладаването – нещо крайно се случва с Юда. Именно там при миенето на нозете, където виждаме смирението на Христос, примера и Неговата радикална духовност. Явно тогава той прекрачва границата. Може би за него Исус става отвратителен. Може би Юда го презира докрай…
Какъв е крайният спиритичен опит на предателя? Не знаем.
Но има реципрочност, за да го остави Господ.
Юда – прототип на Антихриста
Богословите откриват огледална симетрия между Юда и Антихриста. На базата на паралели между Йоан, 13 глава и Откровение, 13 глава те стигат до извода, че Юда е прототип на онази сила – имитация на святостта, която ще изисква поклонение.
Подобна роля в Стария Завет играе цар Саул. И неслучайно Юда и Саул полудяват и завършват живота си със самоубийство. Това е лудостта на Антихриста!
Разделението се случва сега: от едната страна на Исус е Йоан – ученикът, който позна любовта, а от другата е Юда – антихристът на Господната вечеря. Обикновено очертаваме линията на Голгота – Исус между двамата разбойници. Но разривът е тук. А не чувам често да говорим за това.
Петър – малките кръщения
Има още една реакция на Исусовата духовност. И тя е на Петър. Той първо се отдръпва от нея, а после иска да се потопи целия. Исус постоянно го балансира. Сигурна съм, че повечето от нас се припознаваме в този приятел. И днес ние имаме проблеми с легена на Господната вечеря. Затова християнството го е премахнало. Взема си комка и не си мие нозете. Така ни е удобно. Така ни пасва. Но сме орязали най-важното – смирението. Окастрили сме примера. Тогава какво ни остава? Да се комкаме и това е…
Службата на Исус започва с кръщение и завършва с Господна вечеря. Така Той ни дава целия пакет: голямото кръщение и малките кръщения.
Трябва да се родиш от вода и дух!
Едно ново творение, нова същност. Идентичност, която не може да се разкрие изцяло в този живот. На нея ѝ е нужна вечността, за да се отвори. Затова Йоан прави едно тайнствено изказване в Откровението, че Бог ще ми даде ново име, което ще знаем само двамата: Той и аз. Тази духовна среща с Бога е кръщението. А после идват малките кръщения. Господната вечеря и измиването на нозете, които не бива да спират. Те имат своя ритъм, за да ни напомнят, че сме деца на Бога.
А най-вълнуващото нещо ще се случи в Небето. Там, на първата вечеря, Бог ще мине при всеки човек и ще му измие нозете. За мен това е най-великото. Но не знам дали бих се съгласил.
Мисля си, че не…