По мотиви от Изход 15:1–26
Победата при Червено море е грандиозна. Бог, буквално, потапя в морето най-силната армия на онова време. Това събужда вяра в Него и в работника Му – Мойсей. Хората спонтанно запяват красива песен на прослава.
Нали Мойсей имаше говорни проблеми? Или сега заекването е излекувано с пеене? А може би това не е свидетелство за изцеление, а просто още едно потвърждение, че на Божия Дух не му пречи да работи с нашите несъвършенства. Текстът не ни дава детайли. Но Мойсей, който се оплаква, че не може да говори, запява. Запява със 600 000 мъже.
Най-големият хор на света
Хоровите диригенти са наясно колко е сложно един голям хор да звучи спято. Ама тук е друго: 600 000 мъже запяват като един – Божия работа! И няма как да е друго. Те запяват единодушно, без нито една репетиция.
В един Дух!
„Ще пея Господу, защото славно възтържествува;
коня и ездача му хвърли в морето.
Господ е сила моя, песен моя.
И стана ми Спасител;
Той ми е Бог и ще Го прославя,
Бащиният ми Бог, и ще Го превъзвиша.
Колесниците Фараонови и войската му хвърли в морето;
Подухнал си с вятъра Си и морето ги покри;
Потънаха като олово в силните води.
Кой е подобен на Тебе, Господи, между боговете?
Кой е подобен на Тебе, славен в светост,
дивен, та да Те възпяват, правещ чудеса?
Прострял си десницата Си и земята ги погълна.
С милостта Си водил си людете, които си откупил;
Упътил си ги със силата Си към светото Си обиталище.”
Изход 15:1-16
Това е първата прослава, записана в Библията. Хората виждат някакво невероятно кино: първият холивудски боевик. И сега под впечатленията от битката, те възкликват – Бог е мъж на войната – Герой на всички герои. И преразказват историята на Неговия подвиг:
Спец-отрядите потънаха. Засмука ги водата. И паднаха като камък на дъното на морето.
Това е краткият спойлер – резюме на всички събития, които народът е видял.
Но песента не свършва. Тя се подема от жените. Мариам – сестрата на Мойсей и Аарон – излиза напред. И всички жени запяват с нея. Хвалението продължава с барабани и танци.
Битовизмите след празника
Всичко хубаво си има край. Битовизмите се завръщат след всеки празник. Хората вървят три дни през пустинята и не намират вода. И да, наистина, виждат чудеса. Но са и жадни. А с отминало чудо никой не може да се напие. Температурата е над 45 градуса. Слънцето пали – горещо е, потно и задушно. Три дни без вода в пустинята не е малко време. Децата се разплакват. Жените се тревожат. Мъжете се изнервят.
И естествено, започват да се жалват на Мойсей! Те, види се, за божество го имат – всичките си жалби стоварват на него:
– Какво ще пием сега?
Нашият живот е изключително динамичен. Дори да сме преживели голяма радост, с лекота забравяме за нея. Такава ни е природата – песента на победата прелива в ореваване на орталъка – мрънкане и разочарования. Кой не се е забивал от едната крайност в другата?
Три дни след чудото
И става така, както го казва клишето: всяко чудо за три дни.
Първият ден. Еуфорията още владее хората. Можем да си представим как говорят за събитието. Атмосферата на вчерашния ден оживява в съзнанието. Паметта им върти мелодията и стиховете на победната песен. Израел ликува, опиянен от новата си свобода. И това е толкова обсебващо усещане, че всяка друга мисъл е излишна. Поробителите са далече, страхът е потънал с тях на дъното на морето. Хората дишат свободно. Песента на победата продължава да звучи.
Вторият ден. Еуфорията започва да отстъпва място на нещо неприятно. Водата привършва. Логично е. От Египет излиза голямо множество с деца и животни. Тази огромна жива маса има нужда от вода. Едва ли някой е предполагал, че може да си я подсигури за цялото пътуване.
Третият ден. Нуждата става осезателна и страхът измества радостта.
Горчивия извор – метафората на живота
Най-сетне хората стигат при един кладенец. Но надеждата бързо се изпарява, когато става ясно, че водата не става за пиене. Горчива е!
Горчивият извор – метафората на живота.
Обикновено в нас се борят две чувства – чувството за свобода и чувството за страх. Първото е породено от положителните опитности с Бога, а второто – от горчивите преживявания, които ни съпровождат.
Обърнете внимание! Когато се появяват основания за безпокойство, те толкова силно парализират ума, сърцето и поведението, че хората забравят чудото отпреди два дни. Още повече, че това се случва във видимото Божие присъствие – при мощната манифестация на Неговата слава, чрез която Той прави път през Червено море. И ето сега сянката на страха заличава всичко – чувството за свобода, усещането за сигурност и вдъхновението от победата!
А ако ние бяхме там, щяхме ли да бъдем по-разумни, по-вярващи, по-лоялни? Едва ли!
Колко пъти сме го преживели същото. Господ ни уверява, че е с нас. Полага грижи, за да ни успокои и да ни снабди с всичко нужно. Но ние сме слепи за това. Чувстваме сме в тотална безизходица, сякаш сме оставени сами на себе си… нашето глупаво и бързо сработващо умение в труден момент е да не виждаме Бога!
Свобода и страх
Тогава? Наистина какъв е проблемът?
Египет е зад гърба на евреите. Червено море погребва поробителите. Водата се превръща във врата, която се захлопна зад бегълците. Физическата им свобода е гарантирана. Това ги вдъхновява да пеят. Но после започват да осъзнават, че свободата е нещо повече. Тя не означава просто да напуснеш робската територия. Свободата е начин на мислене, отношение към важните неща и връзка с Бога. И, както показва опитът, нейното преживяване е пряко свързано с появата на страха: Какво ще правим сега? Няма вода! Храна няма! Хотел няма! На път в пустинята – нима сме в безопасност? Дали не ни беше по-добре в Египет?
Страхът ни прави мнителни, обидчиви, зависими от ситуацията, груби, агресивни, лицемерни, пристрастни, неудовлетворени и недоволни хора с ниско самочувствие. Има и нещо по-лошо: колкото повече гледаме източника на страх, толкова по-трудно виждаме, че Бог ни закриля и ни дава изход.
Затова, когато невероятните събития при Червено море отминават, Бог започва да полага изключителни усилия, за да се изяви на Своя народ. Всеки миг от денонощието Той ги уверява, че ги придружава чрез видимото Си присъствие. През деня това е облачен стълб, а през нощта – огнен стълб. Ето как Бог говори за Себе Си. Той е прагматик. Като облак им пази сянка в пустинята, а като огън – им дава светлина и топлина през нощта.
Представете си, че сте там. Слънцето припича, но вие поглеждате нагоре и виждате само облачния стълб, който ви пази сянка. Нямате нужда от плажен чадър. Нито нощем от лампа в тъмното. Бог говори с присъствието Си, че има ангажимент към теб. Неговата феноменална грижа е 24-часа в денонощието.
Предизвикателствата – тренинг по духовно израстване
Как свършва тази история?
„Тогава людете роптаеха против Моисей, казвайки: Що да пием? А той извика към Господа и Господ му показа дърво; и като го хвърли във водата, водата се подслади. Там им наложи повеление и наредба, и там ги опита, като рече: Ако прилежно слушаш гласа на Господа своя Бог, и вършиш онова, което Му е угодно, и слушаш заповедите Му, и пазиш всичките Му повеления, то не ще ти нанеса ни една от болестите, които нанесох върху египтяните; защото Аз съм Господ, Който те изцелявам” (Изход 15:24-26).
Там Бог им дава първия закон на взаимоотношенията със света и с Него. Предава ни особен опит. Уверява ни, че аз и Той имаме взаимоотношения.
– Аз съм твоя Лекар.
Аз те лекувам, а не те погубвам. И ако Ми се довериш и погледнеш към Мен, когато страхът те блокира, ще преодолееш всички робски болести с Моята сила!
В този смисъл горчивият извор е тренинг по личностно израстване. Тренира доверието, усилва вярата и носи нови преживявания с Бога!
Наистина свободата ни кара да ликуваме, но горчивите преживяния носят други победи – правят ни по-силни и по-зрели.