Да си призная или да не си призная

„Не бях аз“. Чували ли сте тези думи от децата си? Ядосвали ли сте се? Ядосвали сте се, разбира се, защото прекрасно сте знаели, че не е вярно. Защото с очите си сте видели как вършат белята. Но те си седят там, гледат ви упорито (или невинно) и повтарят като мантра: „Не бях аз“. Вие ги засипвате с доказателства, че лъжат, но те не отстъпват. Дори почват да плачат, но от устата им не излиза заветното: „Аз бях“.

Да си призная, че съм аз? Абсурд!

Защо? ЗАЩО? Защото… ние самите – техните родители – сме такива. Когато шефът попита кой е виновен за провала на задачата, рядко се намира служител, който чистосърдечно и веднага да си признае: „Аз“. Не, всеки започва да гледа другия (включително и виновните), възмутено да отхвърля обвинението, ако го насочат към него, да се кълне във всичко свято, че не е виновен и дори изобретателно да подсказва на шефа кой може да е бил евентуално.

Дълбоко в нас е заложено да отричаме вината. Може би, още от Адам и Ева – „жена ми е виновна“, „дяволът е виновен“, „дори Ти, Боже, май си виновен“. Но аз не съм. В същото време сме наясно че най-бързият и лесен начин да сведем до минимум щетите и да възстановим нарушеното си душевно равновесие е да си признаем. Но въпреки това упорстваме.

Защо не искам да си призная

Какъв е този механизъм, който затваря устата ни и ни кара здраво да стискаме зъби, за да не изпуснем вълшебните думички „виновен съм“? Къде са корените му? И подлежи ли изобщо на побеждаване? И ако дълго отричам, но накрая под натиска на доказателствата си призная, брои ли се? Самопризнания, изтръгнати с насилие или манипулация, истински ли са?

Още много такива въпроси напъпиха в главите ни, докато разсъждавахме по въпроса за признаването на грешките. Защото си признахме поне това – че не обичаме да си признаваме. Какво да кажем за… признанията? Да си призная или да не си призная – май това е въпросът.

Copy link
Powered by Social Snap