„Не бях аз“. Чували ли сте тези думи от децата си? Ядосвали ли сте се? Ядосвали сте се, разбира се, защото прекрасно сте знаели, че не е вярно. Защото с очите си сте видели как вършат белята. Но те си седят там, гледат ви упорито (или невинно) и повтарят като мантра: „Не бях аз“. Вие ги засипвате с доказателства, че лъжат, но те не отстъпват. Дори почват да плачат, но от устата им не излиза заветното: „Аз бях“.
Да си призная, че съм аз? Абсурд!
Защо? ЗАЩО? Защото… ние самите – техните родители – сме такива. Когато шефът попита кой е виновен за провала на задачата, рядко се намира служител, който чистосърдечно и веднага да си признае: „Аз“. Не, всеки започва да гледа другия (включително и виновните), възмутено да отхвърля обвинението, ако го насочат към него, да се кълне във всичко свято, че не е виновен и дори изобретателно да подсказва на шефа кой може да е бил евентуално.
Дълбоко в нас е заложено да отричаме вината. Може би, още от Адам и Ева – „жена ми е виновна“, „дяволът е виновен“, „дори Ти, Боже, май си виновен“. Но аз не съм. В същото време сме наясно че най-бързият и лесен начин да сведем до минимум щетите и да възстановим нарушеното си душевно равновесие е да си признаем. Но въпреки това упорстваме.
Защо не искам да си призная
Какъв е този механизъм, който затваря устата ни и ни кара здраво да стискаме зъби, за да не изпуснем вълшебните думички „виновен съм“? Къде са корените му? И подлежи ли изобщо на побеждаване? И ако дълго отричам, но накрая под натиска на доказателствата си призная, брои ли се? Самопризнания, изтръгнати с насилие или манипулация, истински ли са?
Още много такива въпроси напъпиха в главите ни, докато разсъждавахме по въпроса за признаването на грешките. Защото си признахме поне това – че не обичаме да си признаваме. Какво да кажем за… признанията? Да си призная или да не си призная – май това е въпросът.