Домашното насилие е грозна тема. Толкова грозна, че понякога се правим, че не съществува. Никой не обича да я обсъжда – нито журналистите (защото се обременяват емоционално, докато изслушват кошмарни истории), нито жертвите (защото се страхуват и срамуват), нито насилниците (естествено!), нито случайните свидетели (за да не се „забъркват в разни истории“), нито политиците (освен като инструмент за печелене на дивиденти). Единствено психолозите и семейните терапевти, които редовно бият тревога, публикуват данни и статистики, и полицаите, които пишат тези статистики.
Има нещо сатанинско и извратено в това да нараняваш умишлено най-близките, най-обичаните си хора, да ги тормозиш, употребяваш и потискаш. Но то съществува. Повсеместно и достатъчно често, за да ни „разваля рахатлъка“ и да ни боде очите.
Един от най-честите коментари на „сеирджиите“ отстрани, които никога не са попадали в
кошмарния водовъртеж на домашното насилие,
е: „Ами като я бие и тормози, да се махне, бе! Защо не го зарязва? Защо не бяга? Явно не е чак толкова зле или пък ѝ харесва, кой я знае.“ Но това е възможно най-безсърдечният и невеж коментар, който може да се направи. Защото именно това е част от насилието – душевното „осакатяване“ на жертвата, така че тя да не може да си тръгне.
Първото, което прави насилникът, е да скъса всички връзки на жертвата с околния свят една по една – откъсва я от семейството ѝ, от приятелите ѝ, принуждава я да кръжи само в неговата орбита и той става нейният единствен източник на информация, единственият задоволяващ нейния емоционален глад, единственият, от когото зависи животът и прехраната ѝ. Освен това, той е съвършен манипулатор, със заплахи и намеци ѝ внушава, че тя няма къде да избяга, че без него е загубена, че ще ѝ вземе децата, че ще нарани близките ѝ. И през цялото време на публични места играе ролята на съвършения грижовен и обичащ съпруг. Ако жертвата случайно набере смелост да се оплаче, никой не вярва, че този мил и възпитан човек е насилник. Оплакването ѝ се обръща срещу нея и вместо да урони неговия имидж, уронва своя – започват да я смятат за неуравновесена и неблагодарна жена.
И като капак на всичко, институциите в България, отговорни за
прекратяването на насилието,
в повечето случаи се задоволяват със „забележка“ и „мъмрене“. И после всичко продължава по старому, дори още по-зле, защото насилникът отмъщава за оплакването. Реално „мерки“ се вземат, едва когато има убийство. Тогава започва обичайното криминално разследване, но докато насилието не стане „криминално“, мерки не се вземат.
Още причини жертвите да продължават да живеят със своите насилници, както и начини, по които можем да им помагаме, чуйте в предаването.