„Ревността може да се ражда заедно с любовта, но невинаги умира заедно с нея“ е казал Ларошфуко. И е бил много прав. Обикнем ли някого, ние го искаме за себе си. Той също ни иска за себе си. На пръв поглед звучи егоистично, но всъщност е естествено. Така сме създадени и устроени – да си принадлежим. Това е намерило израз дори в езика ни – на български окончанията за бащино и фамилно име съвпадат с тези за притежание. Казваме „Мария ИванОВА“ и „ИванОВАта къща“. Това означава „Аз съм нечий“.
И точно оттук тръгва пукнатината на ревността.
Объркваме принадлежността на човек с принадлежността на предмет. Разликата се размива. Започваме да се отнасяме с човека като с предмет. Затова ревността си е спечелила толкова лоша слава. Затова Джон Кенеди казва, че повече мъже са умрели заради ревност, отколкото от рак.
Значи изкуството е да принадлежим и притежаваме без да „о-без-душевяваме“ обекта на своята любов. Звучи сложно и наистина е. Да ревнуваме ли? Кога и как да ревнуваме? Как да спрем? Как да контролираме своята ревност и ревността на любимия човек? Всичко това – по радио 3:16, в семейното предаване „По пантофи“.