Представете си, че Бог ви казва: Искам да Ми построите дом. И ви дава списък: злато, сребро, мед, платове, лен, кожи, дърво, масло, благовония, скъпоценни камъни… Само че има един странен детайл. Този дом няма да бъде построен от професионални строители. Нито от богати хора. Нито се определя чрез списък кой какво трябва да даде.

Цял един народ дава онова, което му нашепва сърцето.

Асансьор към Бога

Ние обикновено си представяме духовния живот като изкачване Трябва да се изкачим до Бога. Да станем по-добри. Да се молим повече. Да четем повече. Да се издигнем над ежедневието. Изход, 25 глава предлага една много странна идея: Не ние изграждаме магистрала към Бога. Бог ни казва как да построим място, в което Той да слезе при нас.

Приносът е нещо, което ни издига нагоре — своеобразен асансьор или някаква конструкция за излитане, която позволява на материалните предмети, на материалните неща да се издигат в духовните светове чрез посвещаването им на Всевишния. Затова приносът се е превърнал в образ на своеобразен „апарат за посвещаване“ — или, ако щете, летателен апарат.

Нашепванията на сърцето

И именно за конструкцията на такъв апарат става дума тук:

„Тогава Господ каза на Моисей: Кажи на израилтяните да Ми поднесат принос; от всеки човек, който на драго сърце би дал, ще приемете приноса за Мен“ (Изход 25:1,2)

Бог заповядва на народа да събира принос – това са строителни материали за някаква конструкция. Доброволно дарение – всичко, което се дава, трябва да се дари на драго сърце. Всеки дава онова, което сърцето му нашепва. Не по нечия заповед. Не по списък. Не с управление на ресурсите от началник на строежа: „Ти донеси сребро, ти — злато, ти — мед“.

Не. Всеки дава онова, което сърцето му подсказва. И това е удивително.

Бог изгражда някаква конструкция от материала на човешките сърца. Фактически именно нашепванията на сърцето ще бъдат вложени в Божията шатра – именно те ще бъдат нейните корени. Сърцата на хората трябва да зазвучат в тази конструкция като една симфония, като една мелодия.

Строителни материали

Бог започва да изброява какво е необходимо:

Това е приносът, който ще вземете от тях: злато, сребро и мед (3стих).

Това са най-разпространените ценните метали по онова време. Става дума за конструкция, която не е просто някаква машина за връзване на снопи, косачка или друга селскостопанска машина. Става дума за нещо, което ще свързва народа с Бога. Целият народ едновременно ще се издига с този асансьор до Всевишния.

Какво още е необходимо освен злато, сребро и мед?

„Сини тъкани, пурпурни тъкани, червени тъкани, фин лен и козя козина. И кожи от овни, обагрени в червено, и кожи от язовци и дърво от акация“ (4,5 стих).

Тъй като то не се среща често в библейския текст, има много спорове относно това какви са били тези кожи, преведени като язовски кожи на български. Някои казват, че вероятно е било жираф — въз основа на това, че преводът на думата от арамейски означава „петнист“, „разноцветен“. А щом е петнист — значи жираф. Други казват, че това е било неизвестно животно, което е съществувало само по времето на строежа на скинията от Мойсей, за да влезе кожата му в употреба. Еврейската традиция дори си фантазира, че това е кожа на еднорог. Но това заплашва да направи мистична и нереална цялата история за един народ в пустинята. Може би просто може да спрем до тук, че това е висококачествена обработена кожа, от която са правили луксозни обувки. Това е бил най-горният слой на шатрата, което е изисквало самата кожа да бъде устойчива и водонепромокаема.

Аз ще обитавам сред тях

„И да Ми направят светилище, и Аз ще обитавам сред тях“ (8 стих).

– Вие ще направите от всички тези материали нещо, което ще създаде оазис на святост в този свят, и Аз ще ви бъда съсед.

Има няколко думи, които имат същия корен като думата скиния: шхина́ — Божественото присъствие; шхуна́ — квартал, район, лишко́н — живея, обитавам, пребивавам; и шахе́н — живея в съседство.

Тоест: Бог казва: „Аз ще бъда до вас. Ще бъда вашият Съсед. Ще бъда сред вас и вътре във вас, и ще бъда част от вас — като един от вас“.

Тоест скинията е своеобразна постройка, чрез която Бог става наш съсед.

Още съвременни въпроси за снабдяването

Остава един много важен въпрос. Народът на Израил е излязъл от Египет и вече шест месеца се намира в пустинята. По същество това са бивши роби. При излизането си от Египет те са взели някакво имущество. Имат злато и сребро. Но въпросът е: Откъде имат всичко останало?

Тъканите, акациевото дърво, кожите — включително кожата на това странно животно — скъпоценните камъни… Дори ако човек има желание да дари, откъде да вземе всичко това?

Отговорите са различни.

Някои казват, че около планината Синай е имало акациева гора. Акацията е най-големият проблем тук, защото става дума за големи дървени трупи, които по някакъв начин е трябвало да бъдат пренесени. Едва ли са ги мъкнали със себе си от Египет!

Затова се предполага, че там случайно е имало акациева гора и цялата гора е била използвана за скинията.

Други казват, че Яков по вдъхновение от Светия Дух е предвидил всичко, като лично е скрил нужните материали още докато е бил жив. Идеята е красива и интересна, но също и доста спорна.

Несъмнено толкова голям лагер като лагера на израилтяните е посещаван от керваните. Възможно е също така някои пратеници от лагера да са ходили до съседни кервани и съседни места, за да търгуват. Така народът просто е могъл да придобие необходимите материали.

Симфонията

Да се върнем към строителните материали. Защото тук има неочакван урок за нас.

Представете си хората да се вземат на голямо и всеки да каже: „Не съм съгласен от мен да вземат само вълна. Кой ще я забележи? Но ако дам злато, ще мога да разказвам на децата и на внуците си: Ето този венец на Ковчега на завета е от нас, този дар е наш!“

Някак е по-лесно да дадеш злато. Защо? Защото златото се вижда. Докато вълната може да остане скрита.

Ние също обичаме служенията, които имат публика. Обичаме микрофона, сцената и благодарностите. Но кой подрежда столовете? Кой звъни на човека, който е сам? Кой приготвя храната? Кой остава след всички? Кой върши нещо, което никой няма да види?

Народът преодолява всички тези амбиции — както ще видим по-нататък — и успява да построи скинията. Така създава обиталище, „съседство“ за Всевишния.

Умението да създадеш едно цяло, да съединиш всичко в една симфония — това е победа. И именно към тази първа победа — към единството на народа, към способността да действа в синхрон — Бог ги призовава със строежа на скинията.

И именно в този народ, който действа съгласувано, като изпълнява и малките, и големите партии според нашепването на сърцето, от цялото сърце, с огромна любов — именно в този народ, именно в тази общност Бог иска да пребъдва.

Това е същността на изпитанието.

Без това няма излитане.

Без това нашето дарение ще бъде просто даване, но онова, което ни издига нагоре, е възможно само от чисто сърце. И тук целият народ — и в голямото, и в малкото — е призван да се издигне.

Ето какво сложно предизвикателство дава Бог на Своя народ.

Какво е твоето днес? Злато? Вълна? Дърво? Нещо малко, което никой няма да забележи?
Но тази история ни казва: Не е важно да свириш соло. Важно е да свириш своята партия. И само така ще прозвучи Божията симфония.