От няколко години работя с поета и композитор Иван Беловски. Той е разностранен композитор и безкрайно скромен човек. Може би това ни събра. Като хора си партнираме добре. Имаме общи идеи. Харесва ми да работя с човек, който разбира моята душевност и аз – Неговата. Тя намира израз в песните му, а моята е в изпълнението. Той ми показва песента и досега е нямало песен, която да не харесвам.
Аз съм много осторожна относно текстовете, които изпълнявам. И музиката е важна, но думите засилват емоцията на песента. Те стигат до сърцето на човека. Затова не искам случайни текстове. Искам такива, които да са част от живота на хората. С тях да им казвам нещо за себе си и за живота, някаква история или приказка.
Всеки човек си тежи на мястото
Човек не може всичко. Но много хора се опитват.
Мислят, че е по-евтино, по-лесно и по-достъпно. Но не е точно така. Единствено си позволявам да работя в няколко стила, които познавам добре от много години.
Не може всеки да пише музика и всеки да пише поезия. Ако строиш къща, нали ще си вземеш архитект да ти направи проект! Няма как да си го направим сами, защото не знаем детайлно нещата, за които той е учил. Всеки човек си тежи на мястото.
Отношения без близост, музика без мелодия
Любовта е заложена в нашето съществуване. Ако няма любов, няма да има живот. Но я пренебрегваме. Смятаме, че много други неща са по-важни от нея.
Аз съм човек на две епохи – на преди и след. Никое време не беше прекрасно. Всяко си има своите недъзи и положителни неща. Но сякаш в демокрацията се чувствам по-ограбена. Защото дори отношението родители-деца е различно. Отношението към семейството е друго. Отношението към живота. Няма ги онези времена, когато съседът ще ти чукне на вратата, ще ти поиска сол. Ти ще му дадеш. Бяхме по-близки. Ходехме си на гости, на разходки. Виждахме се по-често. Общувахме повече. Това ли липсва.
Сега комуникациите са по-бързи. Можеш да си говориш с някого от другия край на света. Но другите неща са по-важни. Различна е емоцията, когато напишеш едно писъмце, вместо да пращаш визуални картички, които копираш отнякъде. Това ми липсва – по-простичкият живот, но и по-чистите взаимоотношения между хората.
Това се отразява и в музиката. Дори в световен мащаб мелодичността изчезна. Слушаме просто тонове, извънземни звуци. Няма лирика. Няма какво да остане в съзнанието, в сърцето…
Ценностите на ограбеното поколение
Бяхме учени да бъдем скромни, а се оказа, че трябва да си нахъсен, да се промотираш. На нашето поколение не ни се отдаде много…
Особено на мен. Не умея да се вмествам. Мисля си, че да пея е достатъчно. Но нещата не стоят точно така. Човек трябва да е по-нахален, по-целенасочен. Методите дори са различни. Но за мен те са непознати. По-скромен човек съм. Правя си музиката и така, за всеки влак си има пътници. Който се интересува от моето изкуство, се интересува. Който не… Обичам да съм обикновен човек.
Трудно е, когато се месят в живота ти, в работата. Знаете колко злонамерени хора има. Колко завист. По-искрените хора бягат от това. Имала съм хиляди начини да стана страшно известна, но съм мислела, че да пея е най-важното. Нито парите, нито връзките са толкова важни. Пък и щом Господ така е решил, така трябва. Може би те спасява от други неща.
Музикалната школа
В моята школа може да влезе и човек на 90, стига само да иска да пее. Защото не всички хора искат да станат звезди и да изгреят на музикалната сцена. По-скоро пеенето ги разтоварва, допълва ги. Затова освен преподавател, трябва да си човек, а преди всичко – психолог. Да усещаш хората и да им даваш това, което искат.
Била съм и преподавател в Музикалното училище. Била съм и шеф на катедра „Поп и джаз пеене. И сега в моята школа се опитвам да познавам хората и да им вляза в душите. Защото само тогава човек ще се отпусне и ще покаже на какво е способен.
Колко сложно е да обучаваш надарено дете?
Понякога големият талант, протектиран от амбициозни родители, е бутан навсякъде. За разлика от това (поведение), аз съм внушила на моите деца, че е важно да се научат да пеят, защото това е тяхната любов. Това не значи, че не може да се явява на конкурси. Но всяко нещо идва с времето си. И линията е прекалено тънка. Защото децата до такава степен се озверяват да вземат награди, че това става болест.
И друго. Била съм жури и виждам – Абе това дете е навсякъде и на всяка цена. По някакъв начин то се изхабява. И когато дойде моментът да стъпи на голямата сцена, вече не е интересно. А да, знаем го!
Някои отиват в друг стил, където има повече възможности, повече пари. Изкуството губи своята цена и става бизнес.
Аз в очите им казвам на моите деца: Ти искаш да станеш добър певец, или искаш да станеш известен? Защото това са две различни неща.
Да, трябва да те видят хората. Но всеки певец си има своята ниша. Няма как един джаз изпълнител да има публиката на един поп певец. Те са по-камерни. Там отиват повече музиканти, специалисти. Докато поп музиката е повече за народа.
Има време за всичко
Да, печелят децата, стават известни. Но много от тях не остават известни. Даже една надпревара може да има обратен ефект. Дали емоцията е в повече, или нещо не достига в конкретния момент, но детето не успява да го направи, както може. И от там – надолу! Става страшно.
Някои казват: Не искам да пея, ако не се явявам на конкурси. А при децата каква завист има. Пък и журито не винаги е чак толкова безпристрастно. Не може едно жури да оценява 10 години. Създава се едно такова чувство на вечност. За мен журито трябва винаги да е различно. И после да е от хора, които се занимават с това изкуство – поет, певец, композитор, аранжор. А не представител на общината, представител на не-знам-си-кво-си. Хубаво, представител! Но вие не може да оценявате музика, която не познавате.
После и нещо друго. Според мен един професионалист няма място в състезания. Видели ли сте Уитни Хюстън да се състезава на конкурс?
Бог е с нас през цялото време
Дори в края на света ще има любов. Аз вярвам. И понеже стана дума за Исус, виждате ли колко по-човек е Той от всичките човеци? Човек не може да изтърпи тези мъки и да се обърне и да каже: Отче, прости им. Те не знаят какво вършат. Никой няма такава смелост и такова надделяване на болката.
Не трябва да търсим Бог само в църквата. Той трябва да е с нас по всяко време – в небето, в цветята, в в хората, в усмивките, в децата… в цялата природа. Винаги може да Го намерим.
Диалогът с Него е отворен…
Абсолютно, само да поискаш.