Псалом на Давид, когато се намираше в Юдейската пустиня.
Боже, Ти си мой Бог; от ранно утро те търся;
душата ми жадува за Тебе, плътта ми жадува за Тебе
в една пуста, изнурена и безводна земя.
Така съм се взирал в Тебе в светилището,
за да видя Твоята сила и Твоята слава.
Понеже Твоето милосърдие е по-желателно от живота,
устните ми ще Те хвалят.
Така ще Те благославям, докато съм жив;
в Твоето име ще издигам ръцете си.
Като от тлъстина и масло ще се насити душата ми;
и с радостни устни ще Те славословят устата ми.
Когато си спомням за Тебе на леглото си,
размишлявам за Тебе в нощните стражи;
понеже Ти си бил помощ за мен
и под сянката на Твоите криле ще се радвам.
Душата ми се прилепва към Тебе;
Твоята десница ме подпира.
А онези, които търсят душата ми, ще бъдат погубени,
ще слязат в дълбочините на земята.
Ще бъдат съсипани от силата на меча,
ще бъдат плячка на чакали.
А царят ще се весели в Бога;
всеки, който се врича в Неговото име, ще се хвали;
но устата на онези, които говорят лъжи, ще се затворят.
Псалом на Давид, когато се намираше в Юдейската пустиня.
Най-лошото изважда най-доброто от Давид. Подзаглавието ни препраща към сцената на самотата, която поражда в него тези мисли. Сега синът му Авесалом, а не полуделият Саул, го принуждава да се крие в Юдейската пустиня по пътя към Йордан. В разказът за тази случка се усеща умората от пътя. Но не само това. Тук е и силната вяра на поета. Наистина той е готов да се раздели дори с Божия ковчег.
Бог е моето желание
Боже, Ти си мой Бог; от ранно утро те търся;
душата ми жадува за Тебе, плътта ми жадува за Тебе
в една пуста, изнурена и безводна земя.
Копнежът не е на непознат, който налучква път към Бога. Това е нетърпението на приятел, или дори на любим, който няма търпение да общува с Личността, която му е на-скъпа и близка.
В простотата и смелостта на израза „Ти си мой Бог!“ е тайната на всичко, което следва.
Това е поредното доказателство за гениалността на древната библейска поезия. Тя умее да представя дълбоки богословски идеи на език, разбираем и за децата. Ти си мой Бог – това е изповед на вярата. Именно тя помага на поета да издържи нападките на враговете му, изцяло обладани от идеята да го погубят.
Но той сега не мисли за тях. Завладян е от нетърпението да се срещне с Бога и този вътрешен зов измества всичко останало: Боже, на ранина те търся.
Давид се моли насред безрадостната пустош. Копнежът, породен от това самотно място, е само връхчето на едно съкровено и дълбоко желание. Както изтощен пътешественик прекосява безводна пустиня и отчаяно се опитва да утоли жаждата си, така и Давид чезне в търсенето на Бога. Безводната земя е образ на жадната душа на поета.
Давид се е покланял на Бога със същия горещ копнеж през по-щастливите дни на живота си в Сион и Бог му се е открил там:
Така съм се взирал в Тебе в светилището,
за да видя Твоята сила и Твоята слава.
Същото се случва и в пустинята, защото Бог не е затворник на собствения си храм.
Жадуващият пътешественик може да бъде излъган от миражи, но Бог не е мираж. Той вече има опит от общуването с него в светилището.
Бог е моя наслада
Сега хвалението просто бликва.
Понеже Твоето милосърдие е по-желателно от живота,
устните ми ще Те хвалят.
Давид пее с пълно гърло. Той иска да събуди ехото.
Минорното настроение се сменя с мажорно. Душата се насища. Защото Давид не е привлечен към някаква друга цел, а към самия Бог. Пустинята изостря апетита му за Бога и неговото будуване в нощните часове го кара да размишлява за Него.
В старозаветните текстове търсенето на Бога не е търпеливо очакване на среща с Него. По-скоро това е постоянен вътрешен зов, който трудно може да бъде заглушен. Поетът чака новия ден, който ще смени тъмната нощ.
Общуването с Бога носи удовлетворение. Душата му се насища с тлъстина и масло. Именно в тези образи на богата и изискана храна той ни отвежда до сцената на празника с Бога.
Душата ми се прилепва към Тебе;
Твоята десница ме подпира.
Думата прилепвам означава привързвам се. Тази дума описва любовта между мъжа и жената, както и верността към Яхве. Срещаме я и в историята на Рут, която се прилепва към свекърва си.
Тук това прилепване звучи напрегнато, сякаш говори за ожесточено преследване на душата, която накрая се прилепва към Бога. В книгата Йов напрежението на търсенето е предадено с картината на диви животни, които преследват плячката си. Те са гладни и не могат да дочакат изгрева. Гладът ги заставя да мобилизират всичките си сили, за да се движат напред. Така и жадната душа на поета търси Бога.
Бог е моя защита
Бяхме забравили вечните врагове на Давид. Но те са тук. Царят така е погълнат от Бога, че едва сега ги споменава. Но заплахата за живота му е реална. Но тяхната сянка изважда автентичността на неговата вяра, в която няма и намек за бягство и уединение. Защото той вярва, че Божията любов е силна и справедлива.
А онези, които търсят душата ми…
ще бъдат плячка на чакали.
Поетът описва преследвачите си. Той знае, че те нямат бъдеще. Чака ги смърт. Труповете им остават непогребани и ги разграбват чакали. Чакалите идват последни при мършата. Те вземат това, което големите зверове са оставили. В този смисъл, злите хора са боклукът на обществото.
Тяхното пагубно влияние е отстранено. Благосъстоянието на обществото е възстановено. В неговия център стои царят, който се весели в Бога!
В крайна сметка, за добрите хора Бог е висше благо. Защото Той е не само източникът за утоляване на жаждата и глада, но и самият Живот! Неговото присъствие пробужда надежди за един по-добър свят дори във време на страдание.